Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Да — отвръщам аз и си поемам рязко въздух. — Да, добре съм, извинявай. Трябва да тръгваш. Хюя ще се притеснява.

— Мога да остана и да помогна.

— Недей. — Казвам го остро и съжалявам. — Всичко е наред. Честна дума, всичко е наред — лъжа аз.

Когато Джак си тръгва по виещата се пътека през дърветата която го отвежда далече от погледа ми, аз забелязвам, че ръцете ми треперят. Споменът за госпожа Гарднър в усуканата блуза, ококорени злобни очи, фактът, бунгалото през всичкото време е било на Алекс, а сега мое; образът на Мериъм и Хюя заедно без мен; мисълта, че няма да съм тук с тях, близо до Джак — всичко това ме оставя разтреперана.

Усещам нечие присъствие, обръщам се и виждам Даниъл. Той поема треперещата ми ръка и я стиска. Присъствието му е съвсем като на Алекс и аз усещам как цялото ми тяло се отпуска отвътре.

— Трябва да вървя — казва ми той. — Мама има нужда от мен.

Забелязвам, че е облякъл чиста риза. Оставам близо до него, докато тъпче дрехи в сака си, поставил китарата наблизо. Подавам му пуловер, който е изпуснал.

— Алекс не беше казал и дума за бунгалото — казвам аз. Даниъл кима.

— Според мен, просто не го е приемал като своя собственост. Дядо почина отдавна.

— Алекс му е бил любимец.

— Да, така беше.

— Майка ти и баща ти са на мнение, че трябва да остане в семейството.

Даниъл свива рамене.

— Ти също беше част от семейството му, Франки.

Сълзите отново заплашват да рукнат. Имам чувството, че съм откраднала нещо.

— Не ми трябва. Би трябвало да е твое.

Той клати глава.

— Беше на Алекс. Той е решил, че трябва да е за теб. Знам, че ти ще се грижиш за него, каквото и да решиш… ще бъде правилно.

— Много се извинявам.

— Вината не е твоя. Нищо от случилото се не е по твоя вина. Всичко ще се оправи. Накрая. — Гласът му звучи уморен, далечен. — Не искам бунгало, Франки. Искам брат си. Само това ме интересува.

— Знам — прошепвам.

Мисълта, че бунгалото е мое, ми се струва странна, освен това знам, че госпожа Гарднър говореше сериозно, че ще оспори завещанието. Не мога да си представя, че ще бъде мое, след като семейство Гарднър хвърлят огромни суми пари за адвокати и вложат цялата си ярост, за да спечелят. Даниъл е прав. Като изключим колко е странна цялата история, остава фактът, че всичко това няма никакво значение. И двамата искаме все още да е на Алекс и Алекс да е жив.

Знам, че няма да кажа на Даниъл за Съмър. Някой ден, някой друг може да му каже, но няма да съм аз.

— Нищо чудно, че майка ти беше ядосана — подхвърлям аз.

— Много я боли.

— Тя никога не ме е харесвала, Даниъл.

— Не е. — Той прочиства гърлото си. — Преди не го разбирах. Но днес тя спомена… французойката.

Спомням си онзи далечен ден, в който стояхме на поляната пред къщата, когато се запознах с родителите му. Студената чаша беше в ръката ми, когато тя ме попита откъде е семейството ми.

— Веднъж ми каза, че ѝ напомням на някого.

Даниъл кима и му личи, че се чувства неловко.

— Баща ѝ имал извънбрачна връзка. Тя била французойка. Може да е била бавачка. Не знам подробности, но знам, че това разбило семейството на мама. Променило начина, по който хората ги възприемали. Много се извинявам, Франки. Не съм знаел, че ѝ напомняш за онази жена.

— Тя така и не ми даде шанс — мърморя.

Даниъл продължава, сякаш говори на себе си.

— Според мен е била много объркана от случилото се. Внушила си е, че всичко трябва да бъде по определен начин. Само че нещата невинаги следват определен ред и смисъл. През половината време не разбирам какви са правилата, но когато не са каквито трябва, тя направо побеснява. Така е, откакто бяхме малки. Всичко трябваше да следва установен ред.

Кимам. Това просто обобщава представата ми за госпожа Гарднър — всичко трябва да следва установен ред. Къщата, дворът и най-вече момчетата ѝ. Преди всичко нейният Алекс.

— Така животът става поносим — добавя Даниъл. — Безопасен. Тя може да се справи, когато контролира всичко, когато нещата протичат по начина, който ѝ харесва.

— Тя никога не е планирала такава като мен за Алекс, нали?

Даниъл клати глава.

— Само че абсолютно нищо не е както тя го е планирала, Франки. Или както се е надявала да бъде. Почти всичко е каша и тя не знае как да се справи. Смъртта на… Алекс — думата сякаш изсмуква дъха му, — не може да направи нищо и това я влудява.

Отпускам ръка на рамото му и той се опитва да се усмихне. Забелязвам виолетовите полумесеци под уморените му очи. Поглеждам сака му и си казвам, че той е единственият останал син. Ще трябва съвсем сам да направи света по-хубав за майка си.