Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

Кимам. Точно така е. Поне отчасти.

— Иска ми се да не знаеше. Не искам да променям онова, което е било между вас — уверява ме тя. — Една целувка, една грешка… нищо не означава.

Забелязвам болката ѝ, докато говори. Не е било просто целувка. Не е нищо. За нея не е било нищо, нито пък за него; изписано е на лицето ѝ. Било е нещо и то ще я преследва. Аз няма никога да бъда негова съпруга, но поне бях негова годеница. Имам пълното право да бъда тъжна. Остава ми това и бунгалото, докато Съмър няма нищо.

Диамантеният пръстен се завърта и когато свивам пръсти, се забива в дланта ми. Алекс изостави всички ни.

Мериъм поставя чайника и чашки в средата на масата. Всички мълчим. След това Мериъм отпуска ръка на рамото ми и за момент ядът ми се стопява. Чувствам се уморена, иска ми се да си легна. Замислям се за канапето на Джак, за мириса на одеялото — на кедър и лавандула. От чайника се вие пара, докато Мериъм излиза от стаята.

— Сега вече всичко е различно — отбелязвам.

— Наистина много съжалявам. Вярваш ли ми? — Съмър се мръщи тъжно. Кимам едва забележимо.

— Беше по-лесно, когато не те познавах — прошепва тя.

И двете гледаме чайника, докато най-сетне тя става и налива. Една чашка за нея и една за мен.

— Не можем да бъдем приятелки — натъртвам аз. В гласа си, колкото и да е изненадващо, долавям нотки на съжаление.

Когато се връщам, Бела чисти палатката. Вече е събрала някои от нещата си. Казвам ѝ, че отивам на разходка, а тя оглежда внимателно лицето ми и едва тогава кима.

Тръгвам по пътеката, по която минах в деня, когато Бела пристигна. Във фантазиите си съм минавала по нея десетки пъти. Минавам през папратта и търся онова, което Хюя би набрала, за да изяде. Минавам покрай две еднакви дугласки ели. След това покрай онзи пън и многобройните избуяли фиданки, които се протягат към слънцето. Вървя през гората, докато дърветата не се разреждат и земята не става скалиста. Вдигам очи, вече не гледам в краката си и обхващам с поглед океана, който неочаквано изниква пред мен. Вдишвам въздуха и усещам как соленият бриз роши косата ми. Тясна пътека се вие надолу по скалистото лице към водната шир. Краката ми следват завоите, по които са минавали мнозина преди мен. Вървя сама. Стъпките ми са тихи. Чувам единствено чайките и вълните, които се разбиват в скалите.

Спирам на мястото, на което пътеката докосва водата. По-точно казано, водата плиска в пътеката. Колко необуздан ми се струва океанът след горската тишина и спокойствие. Колко различни са и звуците, и миризмите. Носи се остър, металически, живителен аромат на сол. Свалям обувките и ги хвърлям зад себе си. Топвам единия си крак във водата. Побиват ме студени тръпки и аз го дръпвам. Винаги е така, напомням си аз. Отначало е прекалено студено.

Насилвам се да вляза, все още облечена в лятната си рокля, и напредвам, докато водата стига до коленете ми. Студът ми носи сладка болка. Навеждам се и плувам чак до там, където вълните се разбиват в скалите. Там е спокойно, нося се като шамандура в студа, надигам се и се спускам с нежното люшкане на океана. Поглеждам към ръцете си през зеленикавата вода. Кожата на пръстите ми е започнала да се набръчква. Поглеждам лявата ръка и диамантът намига като око.

Tesoro mio, шепна, въпреки че съм го наричала с тези думи единствено наум. Tesoro mio, съкровище мое, любими мой. Представям си го до мен, както беше преди много години, онази нощ, усмихнат щастливо, блестящ, като създание от друго измерение. Също като ангел.

Когато се връщам мокра, Бела ме зяпва. Палатката вече я няма; на земята е останал единствено квадратен отпечатък. Знам, че тя е готова за тръгване.

— Ще останем ли?

Клатя глава.

— Ти си тръгваш.

— Няма да те оставя…

— Нямах това предвид. Скоро ще се прибера. Просто ми трябва известно време.

— Не трябва да оставаш сама — мръщи се тя.

Знам, че тя ще остане тук, докато имам нужда от нея. Ще спи в колата си и ще откаже да си тръгне, също както преди. Само че настъпи времето да си тръгваме и поне засега да се върна към живота, който изоставих.

— Няма — уверявам я.

Тя докосва ръката ми.

— Призраците не се броят, Франки.

Усмихвам се.

— Идвам след теб. Имаш много работа, ако си решила да се преместиш тук.

— Може да почака.

— Няма нужда да се безпокоиш.

Тя мига.

— Това ми е работата.

— Тръгвам веднага след теб.

Кара ме да обещая и аз послушно изпълнявам.