Хана Тъниклиф - С вкус на сол и мед

— Buongiorno — въздиша срещу мен сервитьорката. В едната ръка носи поднос мръсни чаши. — Аз съм Кармелита. Усмихвам се и отговарям на италиански.

— Нова си.

— Пръв ден ми е — обяснява тя. — Бях във ваканция. Хърватска.

— Хубаво ли беше?

— Много. Ходила ли си?

— Не. Все още не съм.

— Трябва да отидеш. Много е евтино.

— И тук е евтино.

Тя се смее и клати глава.

— Не е като тук. Повярвай ми. А пък морето… толкова е бистро. Само че не можеш да останеш завинаги във ваканция. Трябваше да се върна на работа.

Кимам, но не съм работила истински от месеци. Брах плодове в различни ферми, мих чинии и подове, пасох кози, какво ли не, за да си помогна и платя на местата, където отсядах. На едно място дори гледах две четиригодишни близначета. Това ми напомни за Съмър, която се грижеше за племенниците си.

Сега съм в Сицилия и често отсядам при далечни роднини, хора, чиито лица едва помня, но които ми казват, че ме помнят още от времето, когато съм била „толкова голяма“ и сочат височина около коленете си. Те имат носове или очи, или изражения като на лелите и се грижат за мен по същия начин — досаждат, глезят ме.

Работата, по начина, по който я възприемам — малкото бюро в съвета, любимата ми чаша, таблото със задачи и стари снимки, карикатурата за понеделниците — всичко това ми се струва поне на един милион години. Те наистина са на милион километри и сега някой друг седи на стола ми, нейните неща са на таблото, нейната чаша е оставена на бюрото.

Вдишвам сицилианския въздух, топлината, мириса на сол.

— Аз съм Франческа — представям се на Кармелита.

— Здравей, Франческа. Какво да ти донеса?

— Рasta alla norma.

— Добре.

Тя отнася менюто и я чувам как съобщава поръчката ми в кухнята, докато се връща към бара.

Замислям се дали да не извадя от раницата книгата, която чета, но решавам да се въздържа. Вместо това отпивам от чашата вода, поглеждам към пътя и протягам крака под масата. Те са загорели от слънцето, по-тъмно са от едно време, когато бях дете.

Кожата ми е кафява навсякъде, тъмна като шоколадовото тороне [42] Нуга — бел. прев. на леля Роза, а косата ми е изсветляла на кичури. Подстригах се точно до под ушите малко преди да напусна Сиатъл, но вече е пораснала, стига до раменете. Неравна е, обсипана с избелели дрънкулчици в бронзов цвят, сега вързана на небрежна опашка. Понякога забелязвам отражението си в огледалото и се питам коя е тази жена. Сега приличам повече на Бела, отколкото на себе си. Докосвам бузите си с пръсти, когато забелязвам няколко лунички. Питам се дали Бела не прави същото пред огледалото в апартамента. Наблюдава лицето си, задава си въпроси, вижда ново отражение и различен живот.

Почти всеки ден ми пуска имейли, след като приключи работа, разказва ми за този или онзи пациент, за изкуството, за часовете по йога, които преподава в старческия дом. Има си нови любимци: Магда със стъкленото око, Бърт с високия смях, която държи папагал в стаята си; срамежливата Агнес, която рисува акварели. Щастлива е в апартамента, докато аз пътувам; след като е живяла сама в Портланд, няма нищо против да е сама, въпреки че лелите и братовчедите обичат да я навестяват без предупреждение. Понякога разказва и за Даниъл. Говори за изпълненията му, за филм, на който са ходили. Двамата са станали приятели и аз се радвам, че се грижат един за друг. Напоследък съм щастлива и заради много други неща, точно както татко ми беше казал, че ще стане. Щастлива съм, че съм тук, а тя там, където ѝ е мястото, че и двете живеем огледалния живот на другата.

Възрастна двойка излиза от водата на плажа. Наблюдавам ги как си помагат на камъните, мъжът се крепи, когато го блъска малка вълна и стиска ръката на съпругата си. Тя е облечена в старомоден бански, който не е изрязан на краката, сложила си е гумена шапка, макар да не се е топвала във водата, има и перлени обеци. Когато едва не се подхлъзва, съпругът ѝ я стиска за лакътя с другата си ръка, задържа я и тя се обръща към него. Изражението му е строго, докато тя се смее, виждат се тъмните пломби навътре в устата.

Прокарвам пръст по чашата и наблюдавам как Кармелита се движи между масите, на които са насядали мъже — пушат, бъбрят, ядат, пият бира. Държи се толкова естествено с тях, толкова приятно полюшва тяло; напомня ми за Мериъм.

Мериъм отказва да ми пише имейли, затова трябва да изпращам картички и после да чакам отговора ѝ в писма. Всички, при които съм отсядала, се забавляват много с пакетите ѝ — огромни пликове от рециклирана хартия, натъпкани със скици, малки кутии шоколад и пликчета чай, малки бурканчета мед, увити в пет, дори шест найлонови торбички, изсушени цветя между листовете, снимки и рисунки от Хюя.