Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

— Той е много внимателен младеж.

— Така е. Има златно сърце. Скоро ще си стъпи на краката. Само трябва да стои далече от лошо влияние и ще се справи. И какво ще правиш с парите, Артър?

— Синът ми живее в Австралия. Покани ме да отида.

— Е, трябва да ги похарчиш. Прахосай ги за нещо, което да те направи щастлив. От парите можеш да създадеш спомени, но не можеш да създадеш пари от спомените, освен ако не търгуваш с антики. Не забравяй това, Артър, старче.

Артър взе метрото до другия край на Лондон. Почука на вратата на Дьо Шофан, но никой не отговори. Пердетата на втория етаж бяха спуснати. Беше отделил малко пари в джоба си за Себастиян.

На прага на съседната къща се появи жена. Под едната си мишница носеше куфарче, а под другата — чихуахуа.

— Надявам се, че не сте от проклетите журналисти — каза рязко тя, оставяйки и куфарчето, и кучето на земята.

— Не. Съвсем не. Един приятел живее тук.

— Писателят?

— Не. Себастиян.

Жената завъртя глава.

— Младежът с източноевропейски акцент?

— Да. Точно той.

— Премести се преди няколко седмици.

— О.

— Ако ме питате, имаше късмет. Беше под ръка с по-възрастен мъж. Елегантно облечен. Изглеждаха много заедно, ако разбирате какво искам да кажа.

Артър кимна. Беше си представял Себастиян все още като роб. Сигурно беше срещнал някого.

— По-добре, отколкото да се грижи за онзи нарцистичен стар негодник — каза жената.

— Значи сте познавали и двамата?

— Стените са тънки като хартия. Достатъчно често чувах скандалите им. Начинът, по който онзи писател крещеше по момчето, беше отвратителен. Умря тази сутрин. Още не са го съобщили в новините.

— Дьо Шофан? Мъртъв ли е?

Жената кимна.

— Намерил го чистачът. Младо момче. Ужасен шок за него. Почука на вратата ми и повикахме линейка. Веднага щом пристигнаха, той изчезна. Така че сега чакам да се появят журналята и почитателите. Помислих, че сте от тях.

— Не. Аз съм Артър. Просто Артър Пепър.

— Е, Артър Пепър, това само показва, че никога не знаем какво става в живота на другите, а?

— Да. Така е. Може ли да ви помоля за плик и хартия?

Жената сви рамене, върна се в къщата и след това му подаде нещата.

— Има и марка, ако ви трябва.

Артър седна на прага на Дьо Шофан и сложи петдесет паунда в плика. Написа и кратка бележка:

Написа адреса на лорд и лейди Грейсток и пусна плика в една пощенска кутия.

За следващото си посещение Артър тръгна първо към станцията на метрото, където за първи път бе видял Майк. Вече се чувстваше като опитен пътешественик с маратонките си, раница и портфейл, сложен дълбоко в джоба. Заслуша се за живата мелодия на флейтата, но чу само китара. На земята седеше по турски момиче с пиърсинги по цялото лице. Раираният вълнен шал и служеше и за ремък за китарата. Изпълнението ѝ на „Мост над развълнувани води“ беше невероятно красиво. Артър пусна двадесет паунда в кутията ѝ и след това взе автобуса към апартамента на Майк.

Приятелят му не беше там.

Артър застана в коридора като статуя от имение на Националния тръст. Заслуша се внимателно и се огледа, за да се увери, че е сам. Коридорът беше празен. Едва доловимо се чуваше шумът на телевизор в един от апартаментите на горния етаж. Звучеше като телевизионна игра. Сърцето му биеше лудо, докато натискаше звънеца на апартамента до този на Майк. Изчака, но никой не отговори. Чудесно. Точно на това се беше надявал. Натисна отново звънеца за всеки случай. Коленичи и извади от раницата кутията си с инструментите. Порови в нея и извади връзка шперцове. Огледа всичките и избра най-подходящия за случая. Някога беше добър ключар. Раздвижи го в ключалката, ослушвайки се, въртейки, опипвайки. Чу се изщракване, след това още едно, по-силно. Беше се справил.

— Ехо? — извика тихо той, промушвайки главата си през отворената врата. Спомни си колко се беше изплашил вечерта на партито изненада, когато бе помислил, че в къщата са влезли крадци, надявайки се сега никой да не си е у дома. Не беше тук да плаши или да се разправя. Искаше само да направи това, което беше правилно.

Разположението на апартамента беше огледално на това на Майк. Артър първо взе един стол и го пъхна под дръжката на вратата. Ако някой все пак се върнеше у дома, това щеше да му даде време. Апартаментът беше на втория етаж на сградата и с наранения си глезен едва ли можеше да рискува да скача. Трябваше да действа бързо.