Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

— Помня един ден, когато те молехме, молехме те да влезеш в морето — каза Луси. — А ти повтаряше, че ти е добре да седиш и да си четеш вестника. И ние с мама и Дан влязохме, а после ти изведнъж се озова до нас. Смееше се, загребваше вода и я хвърляше по нас. Мама носеше онази бяла рокля, която ставаше прозрачна на слънцето.

— Помня — отговори Артър. — Но мисля, че останах на пясъка и ви наблюдавах.

— Не. Влезе вътре — увери го Дан. — Досаждахме ти, докато се съгласи.

Артър се замисли за това как спомените може да се променят с времето. Да бъдат забравяни и да се връщат, да избледняват и да стават по-ясни според настроението и мислите. Беше си измислил чувства, които Мириам е изпитвала към хората, подарили и талисманите. Но не знаеше. Не можеше да знае. Обаче знаеше, че го е обичала, че Дан и Луси го обичат, че има много причини да продължава живота си.

— Хайде, Супермен — потупа го по ръката Дан. — Да слезем ли на брега да погазим във водата?

— Да — отговори Артър и взе ръцете на двете си деца в своите. — Хайде да тръгваме.

Когато след пътуването с Дан и Луси до Уитби Артър се върна у дома, той намери купчина писма на изтривалката. Бяха завързани с парче пожълтяла връв. Всички бяха написани на хартия в лавандулов цвят. Всички бяха отворени и от начина, по който изглеждаха, бяха четени много пъти с изключение на последното, което беше почти в идеален вид. Бяха с почерка на жена му.

Най-отгоре, запечатан, имаше кафяв плик. Той го отвори.

Скъпи г-н Пепър,

Изпращам няколко писма, написани до мен от Мириам преди много години. Вероятно ще са по-полезни на Вас, отколкото на мен.

Понякога човек пази неща не защото иска, а защото е трудно да ги изхвърли. Надявам се да отговорят на някои от въпросите за жена Ви.

Ще съм благодарна, ако не се свързвате повече с мен, но съжалявам за Вашата загуба и загубата на семейството Ви.

— Какви са тези писма? — попита Луси, докато двамата с Дан сваляха обувките си в коридора.

— А, няма значение — отговори небрежно Артър. — Просто нещо, което ще прочета по-късно. — Сложи писмата в джоба си. Жена му беше пазила миналото си в тайна, защото бе решила, че така е по-добре. А той беше прекалено любопитен и не остави тайната и неразкрита. Но имаше неща, които трябваше да останат в миналото, и децата му нямаше нужда да знаят за… за Сони и Мартин Ярдли.

— Хайде — каза той. — Да влизаме вкъщи и да се стоплим. Някой иска ли сандвич с наденица и кетчуп и една игра на змии и стълби?

— Да, моля те — изрекоха едновременно Дан и Луси.

Вечерта Артър облече пижамата си и седна на леглото. Връзката писма беше до него. Взе ги предпазливо. За един съвсем кратък миг помисли да не ги отваря, да ги остави така.

Прехвърли ги набързо, поглеждайки датите на пощенското клеймо. Това най-отгоре беше от най-скоро. Изглеждаше сякаш можеше да е изпратено едва вчера. Ръцете му трепереха, докато отваряше плика, изваждаше писмото и го разгъваше.

Мила Сони,

Много ми е трудно да напиша това писмо. Наистина ли минаха повече от две години от последния път, когато ти писах? А някога толкова редовно си кореспондирахме.

Нашето приятелство наистина много ми липсва и често мисля за теб. Но трябва да приема, че ти не искаш вече да съм част от живота ти. Въпреки че това ужасно ме натъжава, успокоявам се с мисълта, че ти искаш така.

През целия ти живот вие с Мартин бяхте до мен. Бяхте с мен, докато растях, а след това споделях с вас проблемите и пътуванията си. Толкова ми е трудно да повярвам, че Мартин вече го няма. Наистина много съжалявам за моето участие в смъртта му. Толкова пъти се опитвах да се свържа с теб, за да изкажа съболезнованията си и да ти кажа колко скърбя за него.

Все още мисля за Мартин и за това, което можеше да бъде. Спомените са и сладки, и болезнени. И двамата ми липсвате толкова много.

След като скърбих дълго време, сега се опитвам да продължа живота си. И затова ти пиша още веднъж, приятелко моя. Не бих искала да чуеш новината ми от някой друг.

Срещнах един прекрасен човек. Казва се Артър Пепър. Сгодихме се и ще се оженим в Йорк през май тази година.

Той е мил и скромен. Улегнал е и ме обича. Любовта ни е тиха и спокойна. Сега удоволствие ми носят простичките неща в живота. Дните ми на търсене приключиха. Вече нямам желание да съм където и да било другаде освен у дома. И домът ми ще е с него.

Артър стоя до два часа през нощта и чете писмата на жена си до Сони.