Фейдра Патрик - Странните талисмани на Артър Пепър

— Фактор четиридесет? — каза Луси, четейки от списъка си.

— Да — отговори Артър.

— Балсам за устни?

— Взет.

— Има ли защитен фактор?

Артър взе тъмносиньото флаконче и се втренчи в дребните букви.

— Да. Фактор петнадесет.

— Хъм — изрече Луси. — Можеше да вземеш по-висок.

— Този ще е достатъчен.

— Ще видя какво имам в чантичката с гримовете си.

— Няма проблем. И преди съм пътувал, нали знаеш.

— Но не и толкова далече и на толкова горещо — отговори твърдо Луси. — Не искам обаждане по телефона, в което да ми кажат, че си получил слънчев удар.

— Ходихте ли на кино с Тери? — смени темата Артър.

— Прекарахме чудесно — усмихна се Луси. — В петък отиваме на вечеря в новия ресторант в града. Освен това той обожава деца — добави тя.

Артър беше помолил Тери да наглежда къщата.

— Фредерика обича да я поливат рано сутринта, за да има влага за целия ден.

— Каза ми вече пет пъти — отговори Тери. — И всяка вечер ще светвам лампите ти и ще дърпам пердетата, така че хората да мислят, че си у дома.

— Добре. И ако някога искаш да се грижа за костенурката, няма проблем. — Нямаше представа какво ще прави с животинчето, но това, че предложи, го накара да се почувства добре.

— Взе ли слънчевите си очила? — започна отново Луси.

— Да.

— Чакай. Това онези ли са, които носеше, когато бях малка?

— Имал съм само един чифт. Наистина добро качество. С рогови рамки. — Той си ги сложи.

— Струва ми се, че пак са доста модерни.

Артър затвори капака на куфара си.

— Взел съм всичко. Ако съм забравил нещо, мога да го купя на летището.

— Ти всъщност никога не си бил на летище, освен да изпратиш Дан.

— Не съм дете.

И двамата се засмяха. Това беше нещо, което Луси казваше, когато беше тийнейджърка.

— Сериозно, тате. Месец в чужбина е дълго време. Трябва да си подготвен. Няма да е като пътуванията ви с мама до Бридлингтън.

— Надявам се, че не — засмя се той. — Искам да видя нова култура и да опитам нова храна.

— Със сигурност си се променил. Чудя се какво щеше да каже мама, ако можеше да те види сега.

Артър взе слънчевите си очила.

— Мисля, че щеше да се радва. — Погледна часовника си. — Таксито закъснява с десет минути — каза той.

— Имаш достатъчно време.

Когато минаха още десет минути, Артър започна да се притеснява.

— Ще им се обадя — каза Луси и занесе телефона в кухнята. — Така. Казаха, че не са записали поръчката ти. Ще изпратят някого колкото може по-бързо, но нямат достатъчно персонал. Час пик е, така че може да отнеме един час.

— Един час?

— Знам. Не става. Трябва да тръгнеш сега. Ако попаднеш в задръстване… Има ли някого, когото може да помолиш да те закара?

— Не — отговори Артър, но всъщност имаше кого да помоли — приятел, на когото можеше да повери и живота си.

Бернадет и Нейтън пристигнаха след десет минути.

— Знаеш пътя, нали? — чу той гласа и, преди звънецът да иззвъни. Зъъъън.

— Как го прави толкова силно? — попита Луси.

Артър сви рамене и отвори вратата.

— Не се тревожи, Артър — втурна се вътре Бернадет. Бутна в ръката му торбичка. — Пресни кифлички с наденица за пътуването. Нейтън ще те закара навреме.

Нейтън кимна. Той послушно взе куфара и пътната чанта на Артър и ги сложи в багажника. След това влезе в колата и зачака. Луси и Бернадет стояха в коридора. Артър се почувства като ученик, изпращан от двете си лели.

— Аз винаги взимам и няколко десертчета от зърнени закуски — добави Бернадет. — В случай че не харесам храната, когато пристигна.

Артър прегърна силно Луси и я целуна.

— Ще ти изпратя картичка.

— Само да не го направиш. — Тя кимна и излезе от къщата. — Обичам те, тате.

— И аз те обичам.

Бернадет се бе разчувствала.

— Мисля, че ще ми липсваш, Артър Пепър — каза тя.

— Имаш достатъчно изгубени каузи, за които да се грижиш.

— Никога не си бил изгубена кауза, Артър. Просто малко беше загубил посоката.

— От кого ще се крия сега?

И двамата се засмяха и той за първи път забеляза колко ясни бяха очите ѝ и че са някак маслиненозелени, с кафяви петънца. Харесваше му как прегръща живота и го притиска силно до пълните си гърди, без да го изпуска дори за миг.

— Никога не се отказа от мен — каза той. — Макар че аз се бях отказал от себе си. — Той протегна ръце да я прегърне. Бернадет се поколеба за момент, но след това пристъпи напред. Двамата останаха прегърнати няколко секунди, преди да се отдръпнат един от друг. На Артър му се искаше да беше останала в прегръдките му по-дълго и това чувство го изненада. Тялото и се бе наместило до него съвсем добре, сякаш мястото и беше там.