Фейдра Патрик: Странните талисмани на Артър Пепър

Двамата с Луси вече бяха решили да прекарат Коледа с Дан. За дъщеря му беше по-удобно да пътува по време на училищната ваканция.

Разтвори ръка и златният слон заблестя. Когато слънцето започна да слиза по-надолу, потъвайки в морето, светлината се плъзна по талисмана и Артър можеше да се закълне, че слонът му намигна.

— Започваш да остаряваш — каза на себе си той. — Привиждат ти се неща. След това забеляза, че не беше казал: Ти си стар . Беше казал: Започваш да остаряваш . Просто отиваше към старостта.

— Г-н Артър Пепър. Г-н Пепър. — Едно момченце на не повече от шест години тичаше към него. Ушите му приличаха на дръжките на чаши, а косата му бе гъста и черна. — Господине. Време е да дойдете вкъщи за чая.

Артър кимна. Върна се до шезлонга, обу сандалите си и тръгна след момчето. Минаха покрай една крава, която стоеше и дъвчеше разръфаната кожа на ръждясал червен мотоциклет.

— Последвайте ме, господине.

Двамата минаха през тежка тюркоазена метална порта и влязоха в една градина. Тъй като бе пристигнал по тъмно предишната вечер, Артър беше доволен, че има водач, който да го отведе до домакина му.

Раджеш Мехра чакаше до малък фонтан, изпъстрен с мозайки. Струйките вода приличаха на течно сребро. На малка кръгла масичка бяха сложени сребърен чайник и две порцеланови чаши. Той беше облечен целият в бяло и нямаше нито един косъм на главата си. Очите му бяха топли и с надвиснали клепачи.

— Все още не мога да повярвам, че си тук, приятелю. Толкова се радвам, че реши да бъдеш мой гост. Приятно ли беше на плажа?

— Да. Много. Никога по-рано не ми е било толкова топло.

— Понякога е задушно. Сега не е толкова зле. Мириам обичаше слънцето. Казваше, че е като гущер и има нужда слънцето да стопля костите и.

Артър се усмихна. Беше казвала същото и на него. Дори и при най-беглата поява на слънцето тя лягаше в градината с някое списание и поглъщаше лъчите му.

Седнаха да пият чай в градината.

— Аз съм човек на навика — каза Раджеш. — Обичам да пия чая си по едно и също време всеки ден. Обичам вестникът ми да е сгънат по един и същ начин и го чета точно тридесет минути.

— Значи нарушавам реда ти.

— Не го нарушаваш. Допълваш го. Хубаво е нещата малко да се разнообразят.

Артър разказа на Раджеш за собствените си привички, как бе започнал с тях, защото му носеха утеха, и как се бяха превърнали в затвор. Щеше да каже, че една много мила жена, Бернадет, му бе помогнала да го превъзмогне. Но всъщност това бе направил самият той. Той бе открил гривната. Той се бе обадил на г-н Мехра. Той беше отговорен за промяната в живота си.

— Помня, че Мириам не обичаше установения ред. Мисля, че предпочиташе свободата — каза Раджеш. — Мисля, че беше специална жена. Добър ли беше животът и?

Артър не се поколеба.

— Да — отговори гордо той. — Грижила се е за теб. Играла е с тигри. Вдъхновила е един човек да напише стихове. Повлияла е върху изкуството на един художник. Беше прекрасна майка. Двамата истински се обичахме. Беше невероятна жена.

Изчака Раджеш да му налее чай и отпи една глътка. Порцелановата чаша беше изящна, изрисувана с миниатюрни розови рози. На Мириам много щеше да ѝ хареса.

Двамата с нея бяха живели живота си в обратни посоки. Този на Мириам е бил колоритен и изпълнен с енергия и е станал по-тих и спокоен, когато го е срещнала. Той от своя страна никога не бе искал нещо повече от жена си и децата, но все пак ето го тук с побелели от пясъка сандали и загорели от слънцето глезени. Беше неочаквано, освежаващо. И този, който го бе довел тук, бе жена му.

— Ще те заведа да видиш стаята и, искаш ли?

Артър кимна и в гърлото му се надигна буца.

Стаята и беше малка, не по-дълга от три метра и половина и широка около метър и половина. Имаше простичко ниско дървено легло и бюро. Стените бяха бели и се виждаха дупки там, където през годините са били закачани снимки и картини. Представи си я как седи на бюрото, загледана през прозореца, смее се към децата, играещи в градината, и върти топчета в ръката си. Може да е писала оптимистични писма на Сони, без да знае как ужасно ще се развият събитията, когато се върне у дома.

Артър застана до прозореца и затвори очи, оставяйки залязващото слънце да стопли лицето му. Шията му вече бе по-розовяла отзад и го пареше, точно както той обичаше.

В този момент мобилният в джоба му завибрира.

— Ало, Артър Пепър. С какво мога да ви помогна? — каза той, без да поглежда екрана. — А, здравей, Луси. Добре съм. Моля те да не говорим прекалено дълго. Разговорите по мобилните телефони са много скъпи. Не се тревожи за мен наистина. Тук е много красиво, а г-н Мехра и семейството му са много гостоприемни. Мога да си представя майка ти тук като младо момиче. Сигурно се е чувствала толкова щастлива и свободна с целия си живот пред себе си, както твоят сега. Както и моят. Трябва да му се наслаждаваме. Тя би искала да е така. Добре, довиждане, скъпа. Толкова се радвам, че се обади. Обичам те.