Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Разбира се! Здравей, Рената.

— Пери не успя ли да дойде днес? — Рената плъзна любопитен поглед наоколо.

— Той е във Виена — отвърна Селест. — Често пътува по работа.

— Така си и мислех — многозначително отбеляза Рената. — Онзи ден ми се стори познат, та го потърсих в Гугъл, когато се прибрах, и чак тогава се сетих! Самият Пери Уайт! Няколко пъти съм присъствала на негови лекции. Аз също се занимавам с управление на финанси!

Страхотно. Почитателка на Пери. Селест често се чудеше какво ли биха си помислили феновете на Пери, ако го видеха да върши нещата, които вършеше.

— Момчетата са поканени на празненството на Амабела по случай петия ѝ рожден ден. — Рената ѝ връчи два розови плика. — Естествено, ти и Пери също сте добре дошли. Чудесен начин за сближаване на всички родители!

— Прекрасно. — Селест взе пликовете и ги прибра в чантата си.

— Добро утро, дами! — поздрави Маделин, облечена в една от нейните великолепни рокли. Скулите ѝ пламтяха, а очите ѝ хвърляха гневни искри. — Благодаря ти за поканата за партито на Амабела.

— О, боже, нима Амабела вече ги раздава? — Рената се намръщи и потупа дамската си чанта. — Божичко! Явно ги е измъкнала от чантата ми. Възнамерявах да ги раздам дискретно на родителите.

— Да, защото излиза, че каниш целия клас, с изключение на едно момченце.

— Предполагам, че говориш за Зиги — детето, което остави синини по шията на дъщеря ми. Той не успя да попадне в списъка на поканените. Каква изненада.

— Хайде стига, Рената. Не може да постъпваш така.

— Дай ме под съд тогава. — Рената хвърли дяволит поглед към Селест, сякаш двете си имаха някаква обща шега.

Селест пое въздух. Не искаше да я забъркват в това.

— Аз май ще…

— Толкова съжалявам, Рената — прекъсна я Маделин с царствена любезност, — но Клоуи няма да успее да дойде па празненството.

— Колко жалко — отвърна Рената и силно опъна дръжката на дамската чанта, преметната по диагонал през гърдите ѝ, сякаш наместваше бойните си доспехи. — Знаеш ли какво? Мисля да прекратя този разговор, преди да съм казала нещо, за което ще съжалявам. — Тя кимна на Селест. — Радвам се, че се видяхме отново.

Маделин я проследи с поглед, докато се отдалечаваше. Изглеждаше въодушевена.

— Това е война, Селест — радостно каза тя. — Война е, казвам ти!

— О, Маделин — въздъхна Селест.

Харпър:Наясно съм, че всички обичаме да издигаме Селест на пиедестал, но смятам, че тя невинаги подхожда отговорно към храненето на децата си. Видях близнаците да ядат близалки за закуска на първия им учебен ден!

Саманта:Родителите имат упоритата склонност да се съдят взаимно. Не знам защо. Може би защото никой от нас не е съвсем наясно какво точно прави? А това, предполагам, понякога води до конфликти. Просто не толкова сериозни.

Джаки:Аз например нямам време да съдя другите родители. Нито пък интерес. Децата ми са само една част от целия ми живот.

Детектив сержант Ейдриън Куинлан:Паралелно с разследването на убийството възнамеряваме да повдигнем обвинения за физическо насилие срещу някои от родителите. Ние сме дълбоко разочаровани и силно шокирани от факта, че група родители биха могли да се държат по този начин.

— О, Маделин — въздъхна Ед. Той паркира колата, извади ключа от стартера и се обърна с лице към нея. — Не можеш да принудиш Клоуи да пропусне празненството на приятелката си само защото Зиги не е поканен. Това е лудост.

Бяха дошли направо от училището до плажа, за да изпият набързо по кафе в „Блу Блус“ заедно с Джейн и родителите ѝ. Предложи го майката на Джейн, при това с такова желание, че Маделин, която имаше твърде амбициозен списък с неща за постигане в първия учебен ден на децата, просто не намери сили да откаже.

— Не, не е — отвърна Маделин, макар че вече усещаше първите бодежи на угризение. Когато Клоуи чуеше, че ще пропусне А партито на Амабела, щеше да стане страшно. Миналогодишното празненство по случай рождения ден на Амабела беше великолепно: надуваем замък, илюзионист и дискотека. — Днес съм в много лошо настроение — сподели на Ед.

— Сериозно? — отвърна той. — По нищо не си личи.

— Липсват ми децата — каза тя. Задната седалка на колата бе толкова пуста и тиха. Очите ѝ се напълниха със сълзи.

Ед избухна в смях.

— Шегуваш се, нали?

— Бебчето ми тръгна на училище — изхълца Маделин. Клоуи бе влязла в класната стая с уверена крачка, рамо до рамо с госпожица Барнс, като нейна колежка, и през цялото време бърбореше, вероятно нахвърляше някои предложения за промяна в учебната програма.