Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Точно в този момент Скай започна да мига бързо, тъй като кичур коса падна върху очите ѝ, и Маделин пребледня. Детето мигаше по абсолютно същия начин като Абигейл, когато косата ѝ влезеше в очите. Това беше късче от детето на Маделин, от миналото на Маделин и от сърцето на Маделин. Трябваше да има закон, който да забранява на бившите съпрузи да създават потомство.

— За милионен път, Клоуи — изсъска тя, — Скай е полусестра на Абигейл, не твоя!

— Дишай дълбоко — каза Ед. — Дишай дълбоооко.

Нейтън върна фотоапарата на Джейн и се запъти към тях. Косата му изглеждаше по-дълга от обикновено — гъста и прошарена, спусната небрежно върху челото му, сякаш искаше да прилича на австралийски Хю Грант на средна възраст. Маделин подозираше, че нарочно не я подстригва, за да подчертае предимството си пред Ед, който бе почти напълно плешив.

— Мади — каза. Единственият човек на света, който я наричаше Мади. Някога това ѝ доставяше огромно удоволствие; сега я дразнеше неимоверно. — Ед, приятел! И малката… хммм… днес е първи учебен ден и за теб, нали?

Нейтън никога не си правеше труда да запомни имената на децата ѝ. Той вдигна длан за „дай пет“ с Фред. — Здрасти, шампионе. — Малкият предател Фред отвърна на поздрава.

Нейтън целуна Маделин по бузата и възторжено се здрависа с Ед. Доставяше му удоволствие да демонстрира публично цивилизованото си отношение към бившата си съпруга и семейството ѝ.

— Ней тън — напевно изрече Ед. Той произнасяше името на Нейтън по един особен начин, с по-плътен глас, провлачено, и с ударение на втората сричка. Нейтън винаги се мръщеше смутено, защото никога не знаеше дали е подигравка, или шега. Но днес това не беше достатъчно да оправи настроението на Маделин.

— Голям ден е днес, важен ден — каза Нейтън. — Вие двамата имате опит, но на нас ни е за пръв път! Не се срамувам да кажа, че леко се просълзих, когато видях Скай в училищната ѝ униформа.

Маделин не успя да задържи езика си зад зъбите.

— Скай не е първото ти дете, тръгнало на училище, Нейтън.

Нейтън се изчерви. Тя бе нарушила неписаното им правило да не ровят в миналото. Но… за бога! Само светец би подминал това с мълчание. Абигейл ходеше на училище от два месеца, преди Нейтън изобщо да забележи. Един път ѝ звънна посред бял ден да си побъбрят. „Тя е на училище“ — бе казала Маделин. „ Училище? — изтърси той. — Не е ли още малка за училище?“

— Като споменахме Абигейл, Мади, имаш ли нещо против да разменим уикендите тази седмица? — попита Нейтън. — В събота ще пътуваме до Бауръл, на гости на майката на Бони, а Абигейл не обича да пропуска възможност да я види.

Бони изникна до него с блажена усмивка на уста. Тя винаги се усмихваше блажено. Маделин подозираше употреба на наркотици.

— Майка ми и Абигейл имат много специална връзка — каза ѝ тя, сякаш Маделин би се зарадвала на подобна новина.

Наистина коя жена би искала дъщеря ѝ да има „специална връзка“ с майката на съпругата на бившия ѝ мъж? Единствено Бони би могла да реши, че ще искаш да чуеш нещо такова, но същевременно не можеш да изразиш недоволство, нали? Не можеш дори да си помислиш: Млъкни, кучко, защото Бони не беше кучка. Така че Маделин не можеше да направи нищо друго, освен да стои безучастно и да кима примирено , докато настроението ѝ ръмжеше и се дърпаше, и се мъчеше да захапе каишката.

— Разбира се. Няма проблем.

— Тате! — Скай подръпна ризата на баща си и той я вдигна на хълбок, докато Бони нежно съзерцаваше и двамата.

„Много съжалявам, Мади, но аз просто не съм роден за това.“ Така бе казал Нейтън, когато Абигейл беше на три седмици, ревливо бебе, чийто най-дълъг сън след изписването от болницата бе трийсет и две минути. „И аз“ — отвърна тогава Маделин и се прозя. И през ум не ѝ мина, че той говори буквално. Час по-късно с дълбоко изумление наблюдаваше как той събира дрехите си в големия червен сак за крикет. После хвърли бегъл поглед към бебето, сякаш нямаше нищо общо с него, и си тръгна. Маделин никога нямаше да му прости или да забрави онзи бегъл поглед, който хвърли тогава на красивата си малка дъщеря. А сега тази дъщеря бе тийнейджърка, приготвяше сама обяда си, ходеше с автобус до училище без придружител и подвикваше през рамо на излизане: „Не забравяй, че довечера ще спя у татко!“.

— Здрасти, Маделин! — поздрави я Джейн.

Джейн отново носеше бяла тениска с остро деколте (нима не притежаваше друг тип горна дреха?), същата дънкова пола и същите джапанки. Косата ѝ бе опъната назад в болезнено стегнатата конска опашка и естествено, тайно дъвчеше дъвка, както само тя умееше. Нейната изчистена ненатрапчивост носеше облекчение на Маделин, сякаш Джейн бе точно онова, от което се нуждаеше, за да се почувства по-добре — по същия начин човек копнееше за обикновена препечена филийка след прекарана болест.