Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

Той рязко пое въздух, сякаш го връхлетя внезапна болка. Зарови лице в шепите си, наведе се напред, така че челото му опря в горната част на волана, и тялото му се затресе в конвулсии.

Селест го гледаше изумена, известно време не можеше да проумее какво точно правеше. Зле ли се чувстваше? Смееше ли се? Стомахът ѝ се сви и тя протегна ръка към дръжката на вратата, но точно тогава той вдигна глава и се обърна към нея.

По лицето му се стичаха сълзи. Перуката му бе килната на една страна. Изглеждаше безумно.

— Ще потърся помощ. Обещавам ти, ще потърся помощ.

— Няма да го направиш — тихо каза тя. Дъждът утихваше. По улицата прииждаха други Одрита и Елвиси, сгушени под чадърите си. Чуваха се подвиквания и изблици на смях.

— Ще го направя. — Очите му засияха. — Миналата година взех направление за психиатър от доктор Хънтър — добави той с триумфална нотка в гласа.

— Казал си на доктор Хънтър за… нас? — Семейният им лекар бе мил и приветлив възрастен мъж.

— Казах му, че ме мъчи тревожност — отвърна Пери, но забеляза изражението на лицето ѝ. — Все пак доктор Хънтър ни познава! — заоправдава се той. — Щях да отида при психиатър. Исках да му разкажа всичко. Просто не ми остана време, а после… все си мислех, че ще успея да се справя и сам.

Селест не можеше да го упрекне за това. Познаваше тази способност на съзнанието да цикли в безполезен кръг, отново и отново, до безкрайност.

— Мисля, че направлението вече е изтекло. Но ще взема ново. Просто… ставам толкова… Когато се ядосам… не знам какво се случва с мен. Като лудост е. Като някакво неудържимо… и… никога, абсолютно никога всъщност не възнамерявам да… то просто се случва и всеки път аз просто не мога да повярвам… и си мисля, че никога, никога няма да позволя то да се случи отново, а ето че вчера… Селест, гади ми се заради вчера.

Прозорците на колата започваха да се запотяват. Селест прокара длан по страничното стъкло, за да може да вижда навън. Пери говореше така, сякаш искрено вярваше, че за пръв път споделя тези неща, че това е нова-новеничка информация.

— Не можем да отглеждаме момчетата така.

Тя се загледа в дъждовната тъмна улица, която всяка делнична утрин гъмжеше от кресливи, засмени дечица със сини шапки.

Даде си сметка, леко шокирана, че ако Джош не беше направил признанието си тази вечер, тя може би пак нямаше да напусне Пери. Щеше да убеди себе си, че драматизира нещата, че вчера не е било чак толкова зле, че всеки мъж би се ядосал, ако го унижат така, както тя бе унижила Пери пред Маделин и Ед.

До този момент момчетата винаги бяха главната ѝ причина да остане, но сега за пръв път усещаше, че те са главната ѝ причина да си тръгне. Бе позволила насилието да стане нормална част от живота им. През последните пет години самата Селест беше развила някакъв вид устойчивост и примирение към насилието, което ѝ позволяваше да отвръща на удара, а понякога дори да удари първа. Дереше, риташе, удряше шамари. Сякаш това бе нормално. Не искаше да го прави, ненавиждаше го, но го правеше. Ако останеше, така щеше да възпита момчетата си.

Тя извърна глава от прозореца и погледна към Пери.

— Това е краят — каза. — Трябва да знаеш, че това е краят.

Той потръпна. Селест усети, че Пери се готви да се бори, да планира, да спечели. Той никога не губеше.

— Ще отменя това пътуване — каза. — Ще напусна работа. През следващите шест месеца няма да правя нищо друго, освен да работя над нас — не над нас, над себе си. През следващите… Божичко, мамка му!

Той отскочи назад и вторачи поглед в нещо над рамото на Селест. Тя се обърна и ахна. През прозореца надничаше лице, долепено като гаргойл на стъклото.

Пери натисна бутона и прозорецът на Селест се плъзна надолу. Беше Рената — провря глава в колата, усмихната до ушите и наметната с ефирен шал, който придържаше с ръка. Съпругът ѝ стоеше до нея и я пазеше от дъжда с огромен черен чадър.

— Съжалявам! Не исках да ви стряскам! Искате ли да споделите чадъра ни? И двамата изглеждате фантастично!

Като филмови звезди на червения килим , помисли си Маделин. Имаше нещо в излъчването на Пери и Селест, сякаш се качваха на сцена; телата им изглеждаха изваяни, лицата — готови за снимка. Дрехите им почти не се различаваха от костюмите на околните, но Пери и Селест не изглеждаха като на маскен, бал; сякаш истинските Елвис и Одри току-що бяха влезли в залата. Всяка жена, облечена в черна рокля Закуска в Тифани, докосна долнопробната си перлена огърлица. Всеки мъж в бял Елвис костюм глътна корема си. Нивата на розовите газирани коктейли спадаха, спадаха, спадаха.