Лиан Мориарти - Големите малки лъжи

— Ооо! — възкликна тя, когато Том отвори вратата. — Колко вълнуващо!

— Да — отвърна той. — Ти си голяма късметлийка.

Тя се огледа и установи, че едностайният му апартамент изглеждаше като продължение на кафенето — същият полиран дървен под, същите бели стени с груба мазилка и рафтове с антикварни книги. Различаваха се единствено по дъската за сърф и китарата, облегнати на стената, купчината компактдискове и стереоуредбата.

— Не е за вярване — каза Джейн.

— Кое? — попита Том.

— Ти редиш пъзели! — ахна тя и посочи към недовършения пъзел върху масата. После хвърли поглед към кутията. Беше истински вироглав (както би казал брат ѝ) пъзел от две хиляди части, черно-бяло изображение на военен Париж. — Ние също редим пъзели — поясни тя. — Семейството ми. Дори сме леко вманиачени.

— Обичам винаги да имам един започнат — каза Том. — Действат ми като медитация.

— Точно така — съгласи се Джейн.

— Ето какво предлагам — рече Том. — Ще ти дам сухи дрехи, после ще хапнем тиквена супа и ти ще ми помогнеш с пъзела.

Той измъкна от скрина си някакво долнище на анцуг и памучен пуловер с качулка. Джейн влезе в банята, свали дрехите си, подгизнали чак до бельото, и ги остави в мивката. Сухите дрехи ухаеха на Том и „Блу Блус“.

— Чувствам се като Чарли Чаплин — каза тя и придърпа нагоре долнището. Ръкавите висяха до пръстите ѝ.

— Ето така — каза той и грижливо ги нави над китките. Джейн се подчини като малко дете. Чувстваше се необяснимо щастлива. Обгрижена.

Тя се настани на масата, а Том донесе купичките с тиквена супа, украсени със завъртулка сметана, и няколко филии квасен хляб с масло.

— Имам чувството, че винаги гледаш да ме нахраниш — каза Джейн.

— Имаш нужда от повече храна — отвърна Том. — Изяж си всичко.

Тя гребна лъжица от сладката, ароматна супа.

— Вече знам защо ми изглеждаш различна! — внезапно каза Том. — Подстригала си косата си късо! Изглежда страхотно.

Джейн се засмя.

— Докато пътувах насам, си мислех как един обратен мъж веднага би забелязал новата ми прическа. — Тя взе парченце от пъзела и намери мястото му. Чувстваше се точно като у дома си: хапваше и редеше пъзел. — Съжалявам, знам, че това клише е изтъркано.

— Ъммм… — започна Том.

— Какво? — Джейн вдигна поглед към него. — Там му е мястото. Виж. Това е ъгълът на танка. Супата е страхотна. Защо не я включиш в менюто?

— Не съм гей — каза Том.

— Как така не си? — усмихна се Джейн. Реши, че той си прави лоша шега.

— Не — отвърна Том. — Не. Не съм.

— Какво?

— Знам, че редя пъзели и правя разкошна тиквена супа, но не съм гей.

— О! — ахна Джейн и усети как лицето ѝ пламва. — Съжалявам. Мислех… Не, не мислех, знаех го! Откъде го знам? Някой ми го каза. Маделин. Каза ми го преди цяла вечност. Но съм го запомнила! Разказа ми цяла история — как си се разделил с приятеля си и си го понесъл много тежко, и си прекарвал часове наред в плач и каране на сърф…

Том се ухили.

— Том О’Брайън — каза. — За него ти е говорила.

— Том О’Брайън? Автотенекеджията? — Том О’Брайън беше едър, широкоплещест мъж с черна рунтава брада. Никога не си бе давала сметка, че двамата имат еднакви имена, просто бяха толкова различни.

— Напълно разбираемо е — каза Том. — Много по-логично е гей да е Том бариста, а не Том автотенекеджията. Той вече е щастлив, впрочем влюбен е, има си нов приятел.

— Ха — каза Джейн и се замисли. — Фактурите му наистина ухаеха много приятно.

Том се засмя.

— Надявам се, че… хм… не съм те обидила — каза Джейн.

Докато се преобличаше в банята, бе оставила вратата леко открехната, както би направила в компанията на момиче, за да продължат да си говорят. Не носеше бельо. Говореха си толкова свободно. Винаги се бе държала толкова открито с него. Ако знаеше, че е с нормална сексуална ориентация, щеше да държи една част от себе си в безопасност. Беше си позволила да се почувства привлечена от него, защото го смяташе за гей, така че не се броеше.

— Не, разбира се — отвърна Том.

Погледите им се срещнаха. Лицето му, толкова скъпо и познато след всичките тези месеци, внезапно ѝ се стори чуждо. Той се изчерви. И двамата се изчервиха. Стомахът ѝ се сви, сякаш се возеше на увеселително влакче. О, горко ми!

— Мисля, че на това парченце мястото му е в онзи ъгъл — каза Том.

Джейн погледна към късчето, което държеше, и го постави на мястото му. Надяваше се треперенето на пръстите ѝ да изглежда като обикновена непохватност.