Лора Лазар - Веселото гробище

- И на Щурата Стела - отвърна тихо Вампора. - Сигурно така искаше да говоря за Коко.

Полицаите ги чакаха под Пеещата круша.

- Чухте ли и другите изстрели? - попита ги Мишената.

- Не - отвърнаха почти едновременно Вампора и Балабана.

- Още някой стреля - продължи комисарят. - Ей оттам! - Той посочи с ръка към боровата гора.

- Тук повечето хора имат оръжие - отговори кметът.

- Но кой знае, че имате този погребален обичай? - попита този път Радо.

- Не е обичай... Отскоро стреляме - отвърна Вампора.

- От погребението на Коко... - обади се и горският.

Хората бавно минаваха покрай тях и продължаваха по пътя към Кралево. Подухваше лек ветрец и развяваше траурните кърпи. Приличаха на черните флагове, които поставяха на брега на морето при мъртво вълнение. Докато изчакваха множеството да се разпръсне, Вампора задъхано разказа събитията от тази нощ. Мишената само слушаше, но Радо записваше в тефтера си.

- Кого подозираш? - обърна се комисарят към Балабана.

- Софиянеца.

- Кого? - Вампора изненадано погледна приятеля си..

- Него видях последно на Калето.

- Но той гаси пожара в кръчмата - каза кметът.

- Сигурен съм, че Софиянеца беше на Калето - повтори Балабана.

- Може двете събития да са станали по различно време - намеси се Мишената. - Радо, запиши!

- Пиша, шефе - отвърна нервно младият полицай. - Какво правеше Софиянеца на Калето?

- Препикаваше едни свещи... - отговори горският и виждайки недуомяващите им погледи, поясни: - Да ги угаси.

- Свещи? - замисли се Радо.

- А Ели, дъщерята на Мазачо, подозира Траян, че е подпалил кръчмата - обади се отново кметът.

- Защо? - попита Мишената.

- Заради изгорената ръка.

- Сигурно е пострадал, преди да се сети да припикае свещите - засмя се Мишената.

- И все пак Софиянеца скри, че е ходил на Калето - продължи Вампора.

- Разрешение ли трябваше да ти иска? - подхили се комисарят.

- Не - замисли се кметът. - Сетих се! Когато го будех, той каза: „Пак ли?“

- Обясни го отначало! - нареди Мишената.

- Казах му, че трябва да отидем на Калето, а той ме попита: „Пак ли?“

- Значи преди това е бил там - заключи младият полицай.

- Но не е сигурно, че е причаквал вас - обърна се Радо към горския.

- Защо? - изненада се Балабана. - Кого друг ще чака?

- Нямаше да пали свещи, а после да ги гаси - обясни Мишената. - Особено по такъв ефектен начин.

- Може да е искал да ме примами - не се съгласи Балабана.

- Тогава щеше да остави свещите да горят, а той да се скрие в тъмното - отбеляза комисарят.

- Ама той изчезна някъде - настоятелно каза горският. - Паднах... А после чух стъпки и видях сянката му на зида.

- Сигурен ли си, че е бил той?

- Дълга сянка беше... - смутолеви Балабана. - Той ще да е...

- Всички сенки са удължени - каза Мишената. - Особено при пълнолуние...

- Може сянката да е била на Милко - подметна и Вампора.

- Нали той те спаси?

- Не знам - обърка се горският.

- А пушката на Стела? - неочаквано се сети кметът.

- Отпечатъците не са на Милко - бързо отговори младият полицай.

- Няма как да стане! - наежи се кметът. - Нали пушката бе под леглото му?

- Подхвърлена е - облени отново Радо.

- Как не се сетих! - удари с юмрук по челото си Вампора. Разтърка удареното място и попита: - А ще проверите ли кой е звънил на Балабана тази нощ?

- Ще проверим - отвърна младият полицай. - Някой от вас знаеше ли, че Милко има съдебно досие?

- Какво има? - не разбра Вампора.

- Криминално минало - поясни Мишената.

- Съден е за убийство - продължи Радо.

- И ние си мислехме, че е убиец... - каза Вампора. - Но...

- Какво?

- Защо тогава ще спасява Балабана? - недоумяващо изрече той.

- Защо си мислехте, че Милко е убиец? - попита го Мишената.

- Ами... - не довърши кметът.

- Загубихме приятелите си за кратко време - обади се Балабана.

- Но защо? - Мишената последователно погледна двамата кралевци.

Не му отговориха.

Траян се събуди от щръкналия си член. Притвори отново очи и образът на Емилия затанцува около него. Трябваше да я види наяве. Нямаше да издържи до нощта.

След половин час зае място на канапето в лечебницата. Двама старци бяха обградили медицинската сестра и й разказваха истории от младостта си. Като не го могат вече, надлъгват се за миналото, помисли си Траян. Красавицата ги слушаше внимателно, от време на време отмяташе назад огнените си коси, при което се откриваше бялата й дълга шия. Искаше му се да впие устните си в малката ямичка на шията й и да продължи надолу. Невероятна е! Той усети, че се възбужда и излезе навън, за да се разсее. Запали цигара, но не отделяше поглед от движенията на Емилия. Изчака последния старец да влезе в лекарския кабинет и се приближи до медицинската сестра. Наведе се над нея и промълви: