Лора Лазар - Веселото гробище

- Трябва да открием мотивите... Всичко останало са само факти, които водят до онзи знак. - Мишената посочи с ръка пътния знак „Улица без изход“.

Тъкмо бяха влезли в Кралево.

- Кралевци сигурно знаят...

- Но досега нищо съществено не са ни казали... - изсумтя комисарят. - Крият нещо, сигурен съм...

- А то е в основата на всичко.

- Как да ги накарам да си отворят устата?

- Заведи ги на зъболекар!

- Не ми е до шеги, юнако!

- Една катафалка ни следва - видя я Радо в огледалото за обратно виждане.

- Ух! Забравих! - плесна се по челото Мишената. - Днес е погребението на Бончо Гладиатора!

- Да карам ли към гробището?

Не получи отговор, но забави скорост, за да може катафалката да ги задмине, и пое след нея.

- Дали убиецът е на гробището? - попита с привидно уплашен глас Радо.

- Знае ли човек...

- Ясно. Ще се оглеждаме! - бодро заяви младият полицай.

Катафалката на траурна агенция „Хадес“ зави направо към гробището. Вампора извика след нея, но шофьорът не го чу. Кралевският кмет се качи на нивата и пое след тях.

Погребението на Бончо Гладиатора се падна в събота. Затова Вампора не се изненада от множеството, което бе струпано пред гробището. Ако роднините не уважаваха покойника, то поне имаше бивши ученици на Бончо Гладиатора, които не бяха го забравили.

За изненада на Вампора от катафалката първо се измъкна Максим Балабана. Главата му бе овързана с бинтове. Кметът дръпна приятеля си настрани:

- Защо дойде?

- Ти нямаше ли да дойдеш? - отговори му с въпрос Балабана.

- Как си?

- Главата ми тежи... Едва дишам...

- Ще се оправиш! - Вампора понечи да го потупа по рамото, но се сети за пукнатите ребра. - Важното е, че си жив!

Към тях се приближи жената на горския, мълчаливо му подаде ижовката и се отдръпна.

- Защо искаше да ме убиеш? - попита горският, като впери поглед в приятеля си.

- Какви ги приказваш? - ядоса се Вампора.

- Защо ме повика тогава на Калето?

- Не съм те викал. Дори не знам ти какво правеше там!

- Обади ми се по телефона и ми каза, че ме чакаш на Калето. - Горският говореше спокойно, но не отделяше поглед от съученика си.

- Не съм ти звънял - повиши глас Вампора. - На, виж! - Той извади мобилния си телефон и го подаде на Балабана.

- Звъня ми на стационарния телефон.

- Откога не съм ти звънял по него!

- Помислих, че си открил Милко.

- Той те откри - прошепна Вампора. - Ако не беше пришълецът, вече да си предал богу дух!

- Не разбирам...

- Аз ти звъннах, Милко се обади от твоя телефон и те спаси.

- Нали той е убиецът? - изненада се Балабана.

- И аз не знам вече кой е... - въздъхна Вампора. - После ще говорим!

След малко положиха ковчега до гроба, а хората се наредиха наоколо. Вампора се сети, че не е написал нито ред, за да изпрати съученика си. Но трябваше да каже няколко думи. Започна плахо, но разбра, че всичко, което казва, идва от сърцето му:

- Тъжно е, когато приятелите ти напускат този свят един по един... И то в толкова кратък срок... - Той пое дъх и продължи. -Бончо е мой приятел, откакто се помня... Въпреки прякора си не можеше да се бие, както правехме аз и Балабана... Не измисляше весели истории, както Коко Хлопката, не беше буен като Щурата Стела... Дори си беше плашлив, но никому не е сторил зло... Бончо Гладиатора знаеше повече от нас за света и хората... Той съхрани за поколенията историческата памет на Кралево... И го направи, без да очаква награда или похвала... Защото притежаваше духа на възрожденски учител... Вие, неговите ученици, сте наясно... Иначе нямаше да сте тук в този скръбен ден... - Вампора огледа присъстващите, които вече подсмърчаха. И него нещо го задавяше, но трябваше да довърши. - Бончо Гладиатора преди дни ми каза, че е хубаво, ако има кой да те изпрати... Тогава не го разбрах, дори му се скарах... Сега съм наясно, че този от нас, който остане последен, че бъде нещастен на този свят... Но той ще бъде щастлив, когато пристъпи прага на отвъдното, защото приятелите му ще го чакат там с нетърпение...

Велизар Вампора не издържа и отстъпи назад. Не чу нищо от думите на другите опечалени. Едва когато Балабана го дръпна за ръкава, дойде на себе си. Двамата заредиха пушките, изчакаха хората да се отдръпнат и стреляха в небето.

Малко след тях се чу трети изстрел. Не му обърнаха внимание. После изстреляха по още два изстрела. Стори им се, че ехото оттекна чак до Калето и се разби в каменния му зид.

- Хубаво слово - изрече накрая Балабана. - Хвана ме за гушата... На Бончо Гладиатора щеше да му хареса...