Лора Лазар - Веселото гробище

- Ти не мина.

В двора влетя Велизар Вампора, погледна ги и извика към улицата:

- Вие гасете откъм другата страна!

Наблюдава известно време усилията на младите и им нареди:

- Продължавайте така!

След един час угасиха пламъците. Едва тогава пристигна пожарният автомобил.

- Пазете се - извика един пожарникар и започна да развива маркуча.

- Няма нужда - обади се Вампора. - Справихме се.

- Защо се обаждате тогава? - извика сърдито същият пожарникар.

- Защото имаше пожар - обади се Траян.

- Ти мълчи! - обърна се към него кметът.

Разбиха обгорената дървена порта откъм улицата и влязоха в кръчмата. Първи бяха Вампора и Денко Шушумигата. Пресрещна ги гъст дим и те бързо се върнаха назад, задавени от остра кашлица. Пожарникарите пуснаха пяната, която загаси тлеещите дървесини. На светлината на няколко фенера огледаха помещението.

- Огънят е започнал от камината - каза категорично един от пожарникарите. - После се е прехвърлил върху дървената облицовка...

- Ели - извика Вампора, - ти ли си палила огън?

- Не.

- А кой? - попита отново кметът, като впери поглед в Траян.

- Не бях тук.

Валерия поклати недоверчиво глава и излезе на улицата.

- Рано е да се каже, но най-вероятно пожарът е умишлен - категорично заяви пожарникарят. - Имате ли застраховка?

- Защо ми е? - учуди се кметът.

- Да покриете щетите от пожара.

- Аз не съм собственик.

- А кой?

- Адриан Ма... - запъна се Вампора. - Адриан Русев.

- Утре ще направим допълнителния оглед - изрече пожарникарят.

След малко пожарната кола потегли към града.

- Балабана къде е? - сети се изведнъж кралевският кмет.

- Не сме го виждали... - обадиха се няколко кралевци от тълпата.

- Разотивайте си - нареди Вампора. - Колкото можахме, помогнахме.

Траян тръгна към Ели, но тя му обърна гръб и повика настрани Вампора. Шепнешком му обясняваше нещо, а кметът на няколко пъти погледна към младия мъж. После момичето влезе в къщата, а Вампора се приближи към Траян.

- Я да ти видя ръката! - нареди кметът и вдигна високо ветроупорния фенер.

- Изгорена е. - Траян протегна ръка към него. Отгоре вече се бяха образували малки мехури.

- По време на пожара ли се изгори?

- Преди него - невъзмутимо отговори младежът.

- Къде се изгори?

- На една свещ.

- Баба Бенда няма ли електричество? - ехидно попита кметът.

- Не е твоя работа! - троснато изрече Траян и си тръгна.

- Аз съм властта в това село! - изкрещя подире му Вампора, а после тихо промълви: - Къде пропадна, Балабане?

Милко нямаше телефон и сега не знаеше какво да прави. Ако изтича до селото, човекът може да издъхне. А ако отмине, още една душа щеше да тежи на съвестта му.

Тази вечер той отдалеч видя двамата едри мъже, които го причакваха пред дома му Преди Вампора да го съзре, Милко инстинктивно се метна към първия храст. Изчака известно време, но двамата с пушките не си тръгнаха. Пак ще ме вкарат в затвора, помисли си той. В стомаха му се намести буца лед, която започна да нараства, докато вледени тялото му. Ако се предадеше доброволно... Не сега! Той разтри краката си, за да прогони леда от тях. После се изправи и тръгна из Балкана.

Поне една нощ да прекара свободен под звездите... Мина покрай Темното езеро, после изкачи Еленица и се спусна към Водопада. Там полегна върху огромен камък, а погледът му не се откъсна от небето. Луната бе в силата си и му пречеше да съзерцава звездите. После отново тръгна.

Неусетно стигна Калето. Тук ще пренощувам, помисли си той. Чу шум и приклекна зад близкия храст. На лунната светлина видя жена в бяло. Самодива, помисли си Милко. После откъм Калето съзря огромна сянка. Балабана, изтръпна той. И тук ли го намериха? След малко висока фигура излезе от другата страна на зида. Внукът на баба Бенда, разпозна го веднага. Траян се изгуби някъде.

Милко тъкмо да хукне, когато чу шум от свличащи се камъни откъм Калето. Сянката на Балабана се изгуби в основата на зида. Стената се срути върху горския, бе първата му мисъл.

Инстинктивно Милко тръгна по посока на шума. Включи джобното си фенерче, за да осветява пътя си.

Откри бързо Балабана. Бе паднал по очи до каменната стена. Виждаха се само краката му. Камъни от различна големина покриваха глава и гърба на горския. Мъртъв е, помисли си Милко и започна бавно да отстъпва назад. Тогава чу глух стон изпод камъните. Приклекна и започна бързо да маха камъните, изсипали се върху Балабана. Наведе се и чу учестеното дишане на ранения. Опипа главата му и усети кръв по ръцете си. Съблече ризата си и затисна с нея раната.