Лора Лазар - Веселото гробище

- Да влизаме - нареди кметът.

Отвориха вратата на къщата и изчакаха малко, докато привикнат със сумрака в коридора. Прокълнатата къща имаше само две стаи с коридор, който завършваше с огромен стенен гардероб на отсрещната стена. Нямаше и мазе.

- Не е заключено - изненада се Максим Балабана.

- Леля Бенда му е обяснила, че тук няма крадци.

- А може би няма какво да крие - отвърна горският, който влезе в стаята отдясно, където се намираше кухнята.

Вампора влезе в противоположната стая. Огледа мизерната обстановка - единично легло, нощно шкафче и стол. Не виждаше какво може да се скрие тук. Застана на прага, огледа се отново и не се сдържа. С две крачки се върна назад и надигна покривалото, за да види какво има под леглото. Изкрещя възбудено:

- Балабане, идвай!

Горският се показа разтревожен на вратата.

- Какво става?

- Намерих доказателството! - тържествено изрече Вампора.

Този път двата полицейски автомобила минаха по горния път, където покрай боровата гора се намираше къщата на Глухата Марина. Мишената нарочно не се обади на кралевския кмет. Оставиха експертите от криминалистичната лаборатория да ги чакат в края на същата улица, откъдето започваше боровата гора. При необходимост щяха да ги повикат.

Когато влязоха в двора, две бабички се шмугнаха бързо покрай тях, без да поздравят, и излязоха на улицата.

- Разбягаха се като хлебарки - промърмори Мишената.

- Трябват ли ти? - огледа се наоколо Радо.

- Може да са селските клюкарки - предположи комисарят.

- В това село или всички знаят всичко, или никой нищо не знае - направи извод младият полицай.

- Бързо ги опозна! - потупа го по рамото комисарят.

- Добър учител имам!

- Ти да не си станал натегач? - Мишената подозрително го изгледа.

- Казах ти, че съм искрен.

- Остани си такъв! Достатъчно дълги езици има в службата!

- Клюкарки ли?

- Не, имам предвид онези, дето лижат задниците на началниците! - Мишената се завъртя и недоволно изсумтя. - Никой ли няма тук?

- А червен килим да ти постелят?

- Ей, юнако - обърна се комисарят към партньора си, - да си искрен е едно, а да си нахален - друго!

Отвътре излезе баба Бенда и само с жест ги покани да влязат. Двамата полицаи я последваха. Стаята бе просторна, но заради малките прозорци с метални решетки изглеждаше сумрачна. От двете страни имаше врати, вероятно към другите помещения на къщата. Миришеше на билки. До масата седеше Глухата Марина, която не реагира на появата им.

- От вчера е така - прошепна баба Бенда.

- Разбирам - също шепнешком отвърна комисарят. - Ние ще огледаме тук.

- Както искате - отвърна възрастната жена и посочи лявата врата. - Това е стаята на Стела.

Двамата полицаи влязоха вътре, а баба Бенда остана на вратата, за да може да наглежда Глухата Марина.

- Много е красиво - прошепна Радо.

- Съгласен съм.

- Къщата е на повече от двеста години - обади се баба Бенда.

Таванът и подът бяха от дървени дъски, а едната стена бе покрита от долапи, украсени с резбовани цветя. Имаше стар скрин, стол, легло. Проскърцването на пода напомняше на плахи въздишки по изгубена младост. Полицаите надзърнаха навсякъде, но нищо не спря вниманието им.

- Къде са конете? - попита Мишената.

- Като излезете от къщата, завийте наляво - упъти ги баба Бенда.

Когато отвориха вратата на конюшнята, двата коня тревожно изцвилиха.

- Усещат липсата на стопанката си - отбеляза Радо.

- Не знам дали някой се грижи сега за тях... - Мишената надникна през преградата. - Юнако, дори вода нямат.

- Да не искаш да ги заведа на водопой? - дръпна се назад младият мъж.

- Не. Напълни две кофи вода - нареди шефът му.

- А да изрина фашкиите? - Радо гнусливо сбърчи нос.

- Добро дело е, юнако - кротко изрече Донов и добави: - Аз ще огледам наоколо.

Радо се поколеба, видя двете кофи и излезе отново на двора, за да търси чешмата. Погледът на Мишената се плъзна из помещението. Отбеляза конските седла, прилежно закачени на стената, а после съзря трите големи зелени ябълки над аптечката. Не пасваха на обстановката. Отбеляза си наум, сложи си ръкавиците и отвори вратичките на аптечката.

Радо се върна запъхтян, направо през преградата остави кофите с вода на конете.

- Изтървах ли нещо?

- Не е нещо, което ще избяга - отговори Мишената. - Погледни! - Той посочи с ръка към аптечката.

- Ябълки „Баба Смит“ - изрече бързо момчето. - Кисели са.

- Само за ядене мислиш! - ядоса се комисарят.

- Това ми показваш! - обиди се Радо.