Лора Лазар - Веселото гробище

- Почти до дъното стигнах. Сега е време за острия кол...

- Подиграваш ни се, а? - промърмори Вампора.

- Карайте, както си знаете! - отдръпна се Траян, разпервайки ръце настрани. - Няма да ви се бъркам.

Вампора отново грабна кандилото, прикади гроба, а Балабана се наведе надолу и три пъти прободе пръстта, където бе предполагаемото място на сърцето на вампира. После Траян отново слезе долу. Започна внимателно да разравя пръстта. Намери черепа и го вдигна нагоре. Кметът го пое от ръцете му и го постави на бяла рипсена кърпа.

- Дайте малко светлина! - извика младежът. - Вече не виждам нищо!

Балабана отиде до автомобила и след малко се върна със запален ветроупорен фенер. Траян го пое и продължи да разравя внимателно пръстта. След малко извади и останалите части от скелета.

- Няма повече! - каза им той.

- Сигурен ли си?

- Слез долу, ако не вярваш!

- Няма ли друг череп? - повиши глас Вампора.

- Защо трябва да има втори череп? - озадачи се Траян.

Не му отговориха. Спуснаха стълба в гроба, Траян излезе, а двамата кралевци влязоха в дупката. Където и да пробваха по дъното, лизгарите им оттекваха на камък. Наистина бяха стигнали до скалата.

- Няма как да стане! - изрева кметът. - Мамка му и изрод! Жив е останал, жив...

- А ние трийсет години да мислим... - неволно изрече Балабана.

- Трай! - изкрещя му Вампора.

- Кой мъртвец е останал жив? - невинно попита Траян. Една сянка се отдели от ствола на Пеещата круша, прекоси коларския път и бързо се шмугна в храстите отсреща. Не я усетиха.

Чу лекото изскърцване на външната врата. Прибира се, помисли си Юлия, жената на Вампора. Обърна се към вратата, но не можа да се унесе отново. Тихите стъпки в коридора я подразниха. Защо се мотае още, а не ляга?

Вратата на стаята се открехна, тъмен силует се промъкна към спалнята и се наведе надолу. Юлия се отдръпна толкова рязко назад, че падна от леглото. Силуетът се прилепи до стената.

- Вампоре, чакам те на Калето - прошепна човекът и бързо се измъкна навън.

Едва тогава Юлия запищя. Пищеше и не можеше да мръдне. Така я завари Вампора. Той нахлу запъхтян, светна, видя я на пода и се спусна към нея.

- Какво стана, Юле? Зле ли ти е?

- Коко... Коко Хлопката...

- Какво за него?

- Беше тук... Преди малко влезе...

- Сънувала си кошмар.

Той помогна на жена си да се изправи.

- Не съм сънувала... Каза, че ще те чака на Калето...

Вампора светна навсякъде, обиколи с пушката дори двора, но не откри следи от чуждо присъствие. Надзърна през външната порта и видя блестящите на лунна светлина рога на Краля, който бавно се отдалечаваше по нанагорнището. Махна с ръка и залости портата. Върна се в спалнята и със спокоен глас каза:

- Няма никой. Сънувала си.

- Не съм сънувала... Не съм... - едва сега се разплака жената.

- Да повикам ли доктора?

- Защо ми е доктор?

- Да ти даде успокоително.

- Ще пия маточина... - през сълзи каза жената. - Не ми вярваш, нали?

- Коко вече го няма - твърдо произнесе Вампора. - Ще ми се да беше тук, но го няма... - Повъртя се из стаята и попита: -Да ти сваря ли маточина?

Жената само кимна и двамата тръгнаха към кухнята. Докато изчакаха да кипне водата, Юлия трудно поемаше дъх, но поне спря да плаче.

- Няма да ходиш на Калето, нали? - едва произнесе тя, защото знаеше, че каквото си науми Велизар, никой не може да го разубеди.

- Няма, не се бой.

- Щото няма да те пусна да идеш - решително заяви Юлия.

- Няма никъде да ходя - измърмори мъжът. - И без това така съм уморен...

- Къде беше? - плахо попита тя.

- С Балабана имахме една работа...

- Посред нощ?

- Нямаше как да я свършим посред пладне! - изръмжа Вампора. - Ще си лягаме ли?

- Както кажеш - кротко отвърна жена му.

Легнаха си, тя сложи глава на рамото му е се отпусна назад. Вампора заспа едва когато тъмнината на прозореца изсивя. Прехвърляше събитията, но не откриваше отговора. Последната мисъл, преди за заспи, беше свързана отново с Коко. На когото му се привидеше Коко, след това умираше. Защо? Нима Коко иска да му каже нещо от отвъдния свят?

Мишената нареждаше една в друга празните чашки от кафе. Пет на брой, а усещаше, че не му достига кофеинът. На неравни интервали от гърлото му излизаха шептящи звуци.

- Ръмжиш - подхвърли му Радо.

- Пъшкам - отвърна комисарят. - Ами се ще да вия, да вия...

- Пълнолуние е... Простено ти е - засмя се младият полицай.

- Що? - наежи се неочаквано Мишената. - Да не съм куче, загубило стопанина си, да не съм вълк, изгонен от глутницата, да не съм...