Лора Лазар - Веселото гробище

- Казва се Царски - продължи кметът.

Звярът леко помръдна с опашка, щом чу името си.

- Що за име?

- Това е кучето на Коко... Не го знаеш него - завърши набързо кметът, без да стане ясно за кого говори - за кучето или за собственика му.

- Царски - повтори Милко и погледна към каракачанския пес, който бе вперил поглед в него. - Хапе ли? - попита боязливо той.

- Пробвай! - засмя се Вампора, но видя страха в очите на пришълеца и продължи по-спокойно: - Приближи се, да те подуши...

- Не го ща - отсече пришълецът. - Ако ми се нахвърли?

- Един досадник по-малко в селото - отсече Вампора и го изгледа кръвнишки.

Милко бавно се приближи до животното, то го подуши и не реагира.

- Погали го зад ушите - нареди кметът. - Нахрани го и утре излизаш с него...

- Ами ако избяга?

- Нали знаеш правилата?

- По-добре да стои тук - предложи Милко. - Ще го храня...

- Тук Царски няма какво да прави - пренебрежително изрече кметът, като огледа дворчето и къщурката.

- Стадото трябва да пази...

- Крадци ли има из района?

- Не, вълк броди наоколо.

Когато се сети за вълка, Милко стана от тревата и се огледа. Нямаше живинка наоколо. Само красота, за каквато не беше мечтал през целия си живот.

Изведнъж отнякъде се чу пискливо и насечено чуруликане. Овчарят прехвърли поглед по няколко шубрака и не откри птичето, което издаваше дразнещите звуци. Но кучето се бе надигнало, а ушите му помръдваха неспокойно. Птичата свирка се повтори, Царски неочаквано скочи и изчезна в близкия храсталак.

- Чакай, чакай! - развика се Милко и тръгна след кучето.

Но преди да стигне храсталака, оттам излезе Краля. Човекът се стъписа и отстъпи назад. Позлатеният козел царствено мина покрай Милко, сякаш не го забеляза, и се запъти направо към Вирка. Ухажването бе кратко, но взаимно. А после Краля покри с мъжествената си сила козата.

След пет месеца леля Бенда ще има яре, помисли си Милко. Но откъде се появи козелът със златни рога и копита?

- Сигурно сънувам - тихо изрече овчарят, прехапа устни, за да се убеди, че е буден, и отново погледна към стадото.

Козелът царствено се разходи наоколо, сподирян от разочарованото блеене на няколко неощастливени кози, и отново тръгна към Водопада.

Ами кучето? Как изведнъж се превърна в козел? Магия...

Вече пети ден Бончо Гладиатора не излизаше от дома си. Отказваше да ходи с останалите на гробището. Не отиде на деветината на Коко, не искаше да посети отново и гроба на Димо. Всяка сутрин Щурата Стела идваше да го вика, но той мълчаливо въртеше глава. Нямаше вече да стъпи на гробището, освен ако не е дошъл неговият ред.

След смъртта на Димо Вълкобореца го обзе неописуем ужас. Чакаше Оная, а не знаеше кога и откъде ще го изненада. Беше убеден, че скоро ще дойде за него. Спеше леко, предимно през деня, прегърнал пушката си. Не беше стрелял по животно, а как да стреля по човек? Ядеше още по-малко и отпреди. Страхуваше се, че ако му свърши хляба, няма да посмее да отиде до магазина. Но колко още щеше да издържи гладен?

Предпочиташе да стои на двора - все му струваше, че Оная ще се уплаши от някой съсед, надникнал случайно през стобора. Знаеше, че мислите му са детински, защото стените бяха двуметрови, но все пак...

И взе най-смелото си решение - записа всичко за събитията отпреди трийсет години. Между две страници от последната тетрадка, в която бе събирал историята на Кралево, пъхна и малкото листче. После внимателно слепи двете страници. Само при внимателно четене можеше да се открие скривалището. Все някога щеше да се разбере за тяхното престъпление...

- Господин Бончев! Господин Бончев! - дочу отвън мъжки глас.

Бончо Гладиатора стреснато стана от стола и погледна часовника си. Наближаваше пладне. С бавни стъпки тръгна към външната врата. През пролуките й видя длъгнестата фигура на Софиянеца. Отключи я и покани младежа в двора.

- Добър ден, господин Бончев! - каза Траян. - С пушката ли спите?

- Не си ли чул? - измърмори възрастният мъж. - Вълк броди наоколо.

- В селото ли? - изненада се младежът.

- И в селото може да дойде - многозначително отговори Бончо Гладиатора. - За какво си дошъл?

- Баба ви праща яйца и козе сирене - подаде кошничката Траян.

- Добра жена е тя - отвърна старият учител и устните му направиха плах опит за усмивка.

- Баба каза, че не ви е виждала тези дни - продължи младежът. - Добре ли сте?

- Добре съм - сопна се Бончо Гладиатора. - Държа се все още...

Той влезе в къщата, за да остави армаганите от баба Бенда, а Траян се намъкна след него. Младежът се изненада от дървената етажерка, която стигаше до тавана и беше пълна с книги.