Лора Лазар - Веселото гробище

Тръгнаха си омърлушени. Под Пеещата круша ги чакаше селското стадо. Козите стояха сгушени една в друга и само трепкаха с уши, сякаш усещаха със сетивата си бедата. Милко, новият овчар, стоеше под дървото.

- Какво правиш тук? - попита го Вампора.

- Леля Бенда... каза... да докарам... стадото насам... - на пресекулки отвърна Милко.

- Златоуста Бенда - прошепна Бончо Гладиатора. - Знаела е, че няма кой да изпрати Димо...

- Невероятна жена е тя! - съгласи се и кметът.

Със смъртта на Димо Вълкобореца внезапно спряха и щуротиите, които подлудяваха селото.

Минаха още три дни и нищо необичайно не се случи. Кралевци забравиха страховете си. Старците, подобно на огромни варани, се препичаха пред портите, нищеха политиката, отбиваха се я в кръчмата, я при хубавата сестра в медицинския пункт. Пришълецът Милко още не бе загубил нито една коза и прогнозите за неговото оставане в селото се очертаха оптимистични.

Но никой не смееше да заложи на новия овчар, ако потърсеха мнението му.

През деня Траян и Ели обикаляха из баирите, а нощем той четеше и нахвърляше основните тези на дипломната си работа. Учудваше се, че спи само по шест часа и въпреки това се чувстваше бодър.

Тази нощ си легна към полунощ и сам се събуди в шест.

- От въздуха е, чедо - обясни му баба Бенда. - Бързо се наспиваш на планинския въздух.

- Направо се чувствам млад! - каза Траян. - Мога на бегом да стигна до чешмата на Елия.

- Та ти си млад - засмя се възрастната жена. - Чешмата на Елия... Знаеш ли легендата?

- Приказната Ели ми я каза...

- Внимавай! - заплаши го с пръст старицата. - Момичето е свястно.

- И аз така мисля... - някак колебливо изрече Траян.

- Да не си влюбен? - меко попита старицата.

- Рано е да се каже...

- Ех, чедо, то или го усещаш веднага, или нищо не ти трепва... - някак разочаровано го погледна Бенда.

Траян лапна половин палачинка, преглътна като пуйка и попита:

- Ти как разбра, че си влюбена?

- В дядо ти ли?

- А! - изненада се Траян. - И друг ли има?

- Не се питат стари хора за такива работи... - промърмори баба Бенда.

- Ясно. Преди дядо е имало друг... - направи извод момчето. - Познах ли?

- Ами позна - изрече жената и смело продължи: - Ей тук ме болеше, когато го срещнех - и тя сложи длан на стомаха си. - Докато си помислех за него, болката се появяваше...

- Кой беше?

- Минали работи... Не ни било писано да сме заедно. -

- Аз не искам нищо да ме боли - нехайно подхвърли Траян.

- То не пита, чедо...

- Валерия е дива коза - неочаквано изрече младежът.

- Опърничава е, но е добро момиче.

- Не мога да я разбера... Няма друг наоколо, а тя... - спря се изведнъж той.

- Тя ти бяга - заключи баба Бенда. - Браво на нея! Много са те разглезили софиянките!

- Бабче, защо си против мен?

- Не съм, чедо - засмя се баба Бенда, а после продължи със сериозен глас: - Но ако направиш нещо на момичето, не мога да те спася.

- От какво?

- От кого, искаш да кажеш... - поклати глава тя.

- Нищо не могат да ми направят - наперено заяви младежът, защото веднага се досети откъде идва потенциалната заплаха. - Аз съм от „вашите“ - иронично допълни той.

- Могат, чедо, могат... - замислено произнесе възрастната жена.

- Да не са гръмнали някого в Прокълнатата къща? - сети се изведнъж Траян.

- Опазил бог! - стресна се тя. - Какви ги говориш?

- А какво е станало тогава в Прокълнатата къща?

- Стари истории...

- Кажи ми! - настоятелно изрече младежът.

- Нещастие беше... - тъжно отговори старицата.

- Ще ми кажеш ли? - умолително я попита той.

Баба Бенда въздъхна дълбоко и тихо каза:

- Една жена се обеси... Трийсет години минаха оттогава...

- Това ли било? - разочаровано каза Траян. - Защо се обеси?

- Не знам.

- Не искаш да ми кажеш.

- Не знам - повтори старицата и стисна устни.

Траян разбра, че повече няма да научи. Поне днес.

Ето това означава да си напълно свободен - да легнеш по гръб на тревата, да впиеш поглед в небето и да не мислиш за миналото. Да чакаш с ококорени нагоре очи, докато някой облак приседне до теб, направи ти сянка и придремнеш. Ами ако някоя коза изчезне?

При тази мисъл Милко се надигна и огледа - козите бавно напредваха по посока на Водопада. Спокойно отвсякъде. Слънчева тишина, която изпълни с покой душата му. Дори огромното куче бе полегнало на хладина под дрянов храст и дремеше спокойно.

Снощи Вампора доведе звяра, завърза го за един кол и му нареди:

- Грижи се за кучето!

- Аз ли? - изуми се Милко.