Лора Лазар - Веселото гробище

- Обадете се в дома на Валерия. Тревожа се за нея.

- Ти за себе си мисли! - посъветва го Вампора. - Всеки момент ще дойдат полицаите.

- Не ме е страх от тях - наежи се Траян.

- Прав си - обади се пак Велизар Вампора. - От нас трябва да те е страх.

- Димо е наш приятел - вметна Максим Балабана. - Заедно сме отраснали от деца...

- Какво му разправяш! - прекъсна го кметът. - Много му пука на него!

- Пука ми - навири глава Траян. - Не се спъвам всеки ден в труп! И то на непознат!

- Не се прави, че не познаваш Димо Вълкобореца! - ядоса се кметът.

- От три дни съм тук - отговори Траян. - Да не мислиш, че ходя по улиците и се запознавам с всеки срещнат!

- Онзи ден ни видя - напомни му за срещата им Максим Балабана.

- Вярно - сети се момчето за четиримата мъже, които го спряха на улицата - Но не видях чий е трупът вътре - наперено продължи той.

- Изпуши ли си цигарата? - попита го кметът.

- Още малко имам... - дръпна жадно Траян. - Защо?

- Няма нужда, Вампоре - спря приятеля си Балабана, защото разбра намерението на кмета отново да овърже младежа.

Откъм гората се чу шум от разгръщане на клонки, сякаш някой вървеше направо през храстите. Поспираше за миг, а после продължаваше към тях.

- Идат - предположи Вампора. - Направо през шумака минават.

Тримата впериха поглед към баира. Зад един храст се появи Краля, кимна им два пъти за поздрав и премина на пет метра от тях, без да ги погледне повече. Не можаха да реагират. След малко Максим Балабана прошепна на Вампора:

- Сякаш очаквах Коко да се появи.

- И с мен беше така - прошепна Вампора.

- Димо пак е отървал козела... - предположи Балабана, удари се по главата и извика: - Какви ги приказвам и аз!

- Не може веднага да свикнем с мисълта, че Димо го няма вече...

- Коко, сега Димо...

- Спри се! - изрева Вампора.

В този момент от гората излезе Адриан Мазачо, следван от дъщеря си Валерия. Тримата пред пещерата не бяха чули приближаването им.

Бяха пристигнали преди час и половина в Кралево с два автомобила и линейката. Пред кметството ги чакаше Щурата Стела, която щеше да ги заведе до пещерата.

Радо насмешливо поглеждаше към летните обувки на шефа си и очакваше с нетърпение да види как Мишената се търкаля по някой склон, подхлъзнат от гладките си подметки. А тук наскоро бе валяло. Но не позна. Комисарят отвори багажника на служебния опел и извади оттам стари войнишки кубинки. Преобу се и каза на Радо:

- Скрий се, присмехулнико!

- Шефе, застреля ме! - искрено каза младежът.

- А ти искаше сеир да гледаш!

- Няма такова нещо! - Радо се извърна настрани, защото отново си представи подхлъзването на шефа си.

- Да си виждал мечка да се търкаля по склон? - погледна го присмехулно Мишената.

- Само във въображението си - отговори несъзнателно младежът и отново се възхити на самоиронията на комисаря. Радо бе един от малцината, които знаеха, че жената на Мишената му вика „Мечо“.

- И там ще си остане този образ - подхили се комисарят.

- Или в оная картина на Репин... С мечетата, които се катерят по дънера - сети се Радо.

- Да не ми намекваш за нещо? - наежи се Мишената.

- Не съм казал, че спят на дънера, а само се катерят... - направи опит за нескопосно оправдание Радо.

Всъщност и двамата се сетиха за онзи случай, когато Мишената бе спал върху леглото на малката си дъщеричка. Тогава Радо ясно си представи мечка, сгъната на кравай върху отсечен дънер.

- Тук няма мечки - обади се Щурата Стела, която чу част от разказа им.

- Да вървим, юнаци! - нареди Мишената.

Щурата Стела тръгна напред. Зад нея вървяха Мишената, Радо, съдебният лекар доктор Моренов, колегите от криминалистичната лаборатория и санитарите, които мъкнеха носилка.

Когато излязоха от гората, комисарят съзря хората пред входа на пещерата:

- От сеирджии няма отърване и в пущинака!

- Свидетели, не сеирджии - поправи го Радо.

- Сега ще ги преброя - закани се комисарят и се провикна:

- Свидетелите да минат отдясно, а сеирджиите - отляво!

Не го разбраха и никой не помръдна. Радо прошепна на шефа си:

- Те май са хванали убиеца - и посочи към овързания Траян.

- Майсторска работа! - потри ръце комисарят и подаде ръка на Вампора. - Здрасти, кмете!

- Закъсняхте - промърмори Вампора.

- Труден терен - катерихме се, слизахме... - изрече Мишената, но без да се оправдава. - Казвай сега, но отначало!

- Димо Вълкобореца изчезна - започна кметът.

- Кога?

- От вчера не бяхме го виждали и..

- Тръгнахме да го търсим - продължи Максим Балабана.