Лора Лазар - Веселото гробище

- Конус... - замисли се сериозно Вампора. - Не се сещам за нищо. Трябва да питам Бончо Гладиатора.

- При теб нищо странно ли няма? - попита отново Балабана, като премълча случката с бодила в пушката си.

- Няма как да стане! - излъга Вампора. - Нищо странно няма!

- Виж там! - посочи с ръка горският, като изпревари съученика си. - Погледни към Кривото!

- Да вървим! - по навик нареди Вампора.

Приближиха се до огромен дънер, покосен от някоя буря, полегнал близо до брега на Темното езеро. Наричаха дървото Кривото. Върху прясно изкопана пръст бе поставено наскоро издялкана скулптура от дърво, която напомняше на полегнало куче.

- Димо е погребал тук кучето си - каза Балабана.

- И аз го разбрах - промърмори кметът от яд, че кроткият му съученик го е изпреварил. Заобиколи дънера и извика: - Виж! Димо е оставил количката и лопатата тук.

- Значи не се е прибирал до селото - обади се отново горският.

- Но защо? Къде е пропаднал?

- Нещо се е случило, щом е зарязал така вещите си.

- Да вървим! - отсече кметът.

- Къде?

- Където и да е, стига да намерим Димо - отсече Вампора, а много му се искаше да добави „жив“, но се спря навреме.

Траян се спусна смело напред, забравяйки болката в краката си. Но още на процепа се сблъска с момичето. Валерия трепереше цялата, криеше с ръце лицето си и се опитваше да излезе навън. Той се отдръпна леко назад, тя се промуши и хукна нагоре.

- Къде бягаш? - изкрещя след нея Траян, но Валерия не му обърна внимание.

Той не знаеше какво да прави. Дори и да искаше, не можеше да я настигне. Обърна се към пещерата, но оттам никой не излезе. Не се чуваше и шум отвътре. Ами ако това е номер на Валерия? Иска да се подиграе със Софиянеца заради страха му да влезе в пещерата? Не е познала!

Траян отново погледна към склона, по който бе изтичала Валерия, но не я откри. Сигурно се е притаила зад някой храст и тайно наблюдава колебанието му. Той се изпъчи гордо и влезе в пещерата. Отнякъде се процеждаше слаба светлина. Траян тръгна натам. На пода бе оставено фенерче, а до него - раничката на момичето. Ясно, помисли си младежът. След малко щеше да види разочарованата й физиономия. Не си познала, хубавицо!

Той се наведе, взе фенерчето и зашири с него из пещерата.

- Сталакмити, сталактити - нареждаше си гласно Траян. - Ама не помня кое пада от тавана и кое се събира отдолу нагоре... Няма летящи мишки... Леле, това ми харесва! - възкликна той, когато съзря Трона. Седна върху него и гордо каза: - Император Траян... Втори... - Огледа се неловко, но нямаше никого около него. После се провикна: - Ели, харесва ми тук! - Наведе светлината на фенера надолу и съзря остатъците от стопен парафин. Заобикаляха трона. - Оо-хоо! Среднощни тракийски ритуали - инициация, а защо не...

Не довърши, защото съзря някаква безформена купчина на пода. Наведе се и отвратителна миризма изпълни ноздрите му. Отдръпна се рязко, но продължи да държи светлината надолу. Ръцете му затрепереха. На пода лежеше човек, а около него имаше кръв, много кръв.

Траян усети надигащата се вълна в корема му, успя да я задържи и тръгна заднешком назад. Задушаваше се, трябваше да излезе на чист въздух. Когато усети светлината, процеждаща се през входа на пещерата, се обърна, но не успя да направи и крачка. Срещу него бяха насочени дулата надве пушки.

Щурата Стела не спази нареждането на Вампора да не мърда от къщата на Димо Вълкобореца. Когато бурята започна, тя заряза поста си и хукна към вкъщи. Прибра набързо прането от простора и затвори прозорците. Надзърна в стаята на майка си, но Глухата Марина придрямваше на леглото си и Стела не й се обади. После надникна в конюшнята и Дорко радостно изцвили. Тя го погали и каза:

- Днес няма да се разхождаме. Много ще вали.

Жената погали и кротката Вихра и тъкмо да излезе, видя зелените ябълки. Към първата, която откри преди дни, се беше прибавила още една. Не ги докосна, но отново усети пърхането на безпомощни пеперуди в стомаха си. Какво означаваха зелените ябълки? Не знаеше, но се страхуваше. Кой я плашеше с тях? Ако Коко беше тук... Тръсна глава и излезе от конюшнята.

Щурата Стела тръгна по улицата, пресрещната от пластове дъждовни завеси. Ако не знаеше пътя, щеше да се загуби из село. Дано Димо да се е върнал, помисли тя. Къде ли е заварил дъждът Балабана и Вампора?

Тя влезе в двора на Вълкобореца и дочу жалното блеене на коза. Запъти се натам и видя Краля. Козелът на Коко Хлопката сияеше със златната си рога и копита, привързан за кучешката верига на Снежка.