Лора Лазар - Веселото гробище

- Коко, на кого си завещал номерата си? Кой ти е наследникът? И защо никой не се смее вече?

- С кого говориш, кмете? - чу се глас откъм вратата.

Вампора погледна натам и съзря тъмен силует. За малко да изкрещи от уплах, но тутакси разпозна буйната грива на Рошавата Донка. Както и да я вчесваше, колкото й да я постригваше, косата й винаги стърчеше в различни посоки. Жената бе прехвърлила шестдесетте, нисичка, пълничка и много енергична.

- Ядосвам се, Доне. Влез вътре - отговори й с вече овладян глас.

- Няма да вляза - троснато отвърна жената. - Димо Вълкобореца и днес не изкара животните.

- Как така? - изненада се кметът.

- Не знам. По нашата улица не е минавал. Козите врещят, катерят се по оградата, не знам какво да правя... - занарежда жената.

- Ще отида да го намеря - прекъсна я Вампора, избута я от стаята, заключи и тръгна към дома на овчаря.

Рошавата Донка се поколеба дали да тръгне след кмета, но реши да се прибере у дома.

На първия завой Вампора едва не се сблъска със Завеяната Петранка, поздрави я машинално и с бързи стъпки се заизкачва по стръмната улица.

- Ей, ей, Велко - завика след него Завеяната Петранка. - При теб идвам.

- После - отвърна кметът, без да се извръща. Продължи да си мърмори: - Баира можех да мина, докато се сети, че ме търси...

- Искам да ти се оплача от Димо Вълкобореца - извика зад него жената.

- Знам, како Петранке, знам - отговори високо Вампора и ускори крачка.

Ами ако на Димо му е прилошало? Не са млади вече, а и съученикът му живееше сам. Няма кой да му помогне, ако нещо изведнъж се случи...

Вампора влезе в двора на Димо Вълкобореца, огледа се, но всичко изглеждаше наред. Надзърна в двете стаи, завъртя под сайванта, но не откри никого. И се сети, че вчера Димо отиде към Темното езеро, за да погребе кучето си. Не беше го виждал оттогава. Ами ако е останал там?

Сърцето му се сви в усещане за беда.

Не случиха времето за разходка. Валерия и Траян тъкмо се спускаха от Калето към Водопада, когато черен облак застана над тях и ги посипа с тежки капки.

- Жестока буря иде! - въздъхна Ели. - Голям кутсузлия си!

- Е, чак пък толкова... - захили се Траян, представяйки си момичето по мокра фанелка.

- Ей, Софиянецо, тук не са ти жълтите павета. В Балкана сме.

- Лято е, бурята бързо ще отмине.

- Стига да оцелееш, докато тя се налудува.

- И не ни отнесе. - За първи път Траян погледна сериозно на ситуацията, тъй като бясна ледена вълна го обгърна отвсякъде.

- Ще се скрием в Лудата мечка - бързо реши момичето.

- Къде?

- В пещерата - в ниското на хълма Орловица - посочи с ръка Ели в тази посока.

- Не е ли далеч? - проследи с поглед ръката й Траян.

- Селото е още по-далеч - твърдо изрече момичето и тръгна към пещерата, без да подкани придружителя си. Знаеше си, че ще я последва.

- Защо пещерата е наречена Лудата мечка? - настигна я веднага младежът..

- Идва от една местна легенда - спокойно каза Ели. - Двама влюбени избягали от домовете си и решили да се приютят в пещерата. Но там имало мечка, която толкова се разлютила, че й нарушили покоя, та безмилостно смачкала с нозете си натрапниците в нейното леговище.

- Само толкова?

- Питай баба си за повече! Или Бончо Гладиатора! Уча икономика, а не история - разкрещя се тя.

- Ядосана ли си ми?

- Не, просто ми е нервно. Необяснимо нервно - тихо изрече Валерия.

- Няма основание - прегърна я през раменете Траян.

- Голям бързак си, Софиянецо - измъкна се Ели от прегръдката на младежа и продължи. - Аз не вярвам в легендата. Никой никога не е видял мечка из тези гори, докато вълчият вой се чува и в селото.

- Има вълци наоколо? - огледа се младежът.

- През лятото не се срещат толкова често, но през зимата...

- Ели рязко се спря и погледна Траян. - Да не те е страх, Софиянецо?

- Не ме е страх. И не ми викай така!

- Сега ти се ядоса, нали?

- Не, но не мога да разбера защо се заяждаш цял ден с мен - разпери ръце младежът.

- Чак пък цял ден... От обяд сме заедно.

- Колко пъти ще ти обяснявам - четох до късно и затова закъснях.

- Цели два часа!

- Не се сърди - кротко каза Траян.

Пресегна се да я хване за ръка, тя се дръпна настрани, той загуби равновесие и се подхлъзна на миналогодишни листа. Падна на земята и се търкулна няколко метра надолу по склона. Усети пареща болка в левия си глезен и едва се удържа да не изохка.

- Добре ли си? - надвеси се над него Валерия.

- Предполагам - отвърна Траян, отблъсна подадената му от момичето ръка и бавно се изправи. Не можеше да стъпи на левия си крак. - Май съм изкълчил глезена си - поясни той.