Лора Лазар - Веселото гробище

- Какво стана? - уплаши се Траян.

Бончо Гладиатора се държеше за гърлото и само кимаше с глава. Траян погледна към витрината. Нямаше нищо особено -наконечници от стрели, медни монети и малък бронзов конник, масово римско производство. Нищо особено.

- Кой ги прави тези номера? - хвана се за главата старият учител. - Коко, Коко...

Този път закъсняха. Щурата Стела мълчеше намръщено, а в ръцете си държеше няколко стръка летен шибой. Максим Балабана нервно поглеждаше часовника си, защото днес трябваше да отиде в горския участък зад Бълхарника. Димо Вълкобореца още не беше дошъл. Вампора ги огледа и нареди:

- Да вървим!

Натовариха се на нивата.

От сутринта подухваше, белите облаци бяха изтласквани от сиви, а те на свой ред щяха да отстъпят мястото си на черните.

- Ще вали - продума Максим Балабана. - Ще се покрият секачите. Отиде и този ден без работа.

- Преди да тръгнеш, провери инсталацията. Да не лумне някой - подсети го кметът.

- Вчера я проверих - уверено отговори горският. - Ще се включат прекъсвачите.

При силна буря изключваха електричеството, за да не стане късо съединение и да не подпали някоя стара къща.

Когато пристигнаха на гробището, вятърът се усили. Спряха автомобила под крушата. Отнякъде се чуваше мелодичен звън, сякаш хиляди чанове пееха.

- Димо е изкарал стадото насам - предположи Балабана и се огледа.

Вампора и Бончо Гладиатора го последваха. Щурата Стела кратко се изсмя и посочи нагоре с ръка - цялата круша бе закичена с китайски чанове за прогонване на зли духове. Вятърът поклащаше металните пръчки, те се удряха една в друга и издаваха нежни, успокояващи звуци.

- Крушата пее - отбеляза старият учител.

- Много романтично - намръщи се Вампора.

- Пеещата круша - обърна думите Бончо Гладиатора.

- Пасва й - обади се и Максим Балабана.

- Това е поредният номер на Коко - тихо изрече Щурата Стела, а сълзите й хукнаха надолу по лицето. Този път дори не се извърна.

- Стига, Стеле - меко каза кметът, но без да я погледне.

- Ама е права - вметна и Бончо Гладиатора.

- Някой имитира Коко - отсече Максим Балабана.

- Но кой? - продължи Вампора. - Няма друг зевзек в селото.

- Да не би да е Димо? - предположи Бончо Гладиатора. - Дошъл е преди нас, окичил е крушата и затова се скри някъде... Щото не може да лъже.

- Де у Димо толкоз фантазия! - изрече мрачно кметът.

- Не говори глупости, Вампоре! - наежи се Стела. - Димо е нежна душа, какви фигури прави само!

- Ама не е зевзек! - върна й го той.

- Не е - тъжно изрече жената. - Никой не е като Коко...

- Коко е мъртъв - твърдо изрече Вампора.

- Откъде знаеш? - впери поглед в него Щурата Стела. - Видя ли го мъртъв? А ти, Бончо? А ти, Максиме? - Тя извъртеше ту към единия, ту към другия, но мъжете отбягваха да я погледнат.

- Да вървим да полеем гроба на Коко - натърти на последните думи Вампора и тръгна напред.

- Да разкопаем гроба, а? - плахо предложи жената. - Да сме сигурни, а?

- Щурата Стела - изсумтя кметът. Извърна се към нея и изсъска: - Само да си посмяла!

- Стеле - кротко каза Бончо Гладиатора, - приеми смъртта на Коко. Знам, че ти е тежко, но...

- Не! - изкрещя жената. - Няма да приема, че Коко е мъртъв, докато не ми обясните кой прави неговите номера

- Ще разберем - закани се Вампора.

Застанаха от двете страни на гроба на Коко Хлопката. Стела извади свещички и започна да ги подава на останалите. Вампора първи преля гроба и подаде шишето на Максим Балабана. Неочаквано Бончо Гладиатора се хвана за адамовата ябълка, разтресе се и посочи с ръка зад дървения кръст. Всички погледнаха натам. Гумена шарена топка, по-малка от юмрук, бе внимателно поставена върху земята, а отстрани бе заровена с допълнителна пръст.

- Това е предупреждение - прошепна Бончо Гладиатора.

- Да не би да мислиш, че... - не довърши Вампора и бързо отсече: - Няма как да стане! Няма как да стане! - повтори той.

Не беше ясно кого иска да успокои - себе си или другите. Но страхът полази в душите им. И остана там.

Бенда се подразни от шума и надникна през прозореца. Новият й съсед тъкмо вкарваше автомобила в двора си. След малко шумът изчезна. Жената се ослуша, но явно Траян не се беше събудил от пърпоренето на колата.

Снощи внукът й до късно чете, разхожда из стаята, мърмореше си нещо. Тя не издържа и надникна при него:

- Какво става, чедо? Не можеш ли да спиш? Да ти сваря маточина?

Траян се засмя, слънчевата му усмивка огря стаята и стопли душата на старата жена.