Лора Лазар - Веселото гробище

- Къде го намери?

- Пред дървената порта.

- Не е мое. Някое хлапе го е забравило - прошепна възрастният мъж.

Но Бончо Гладиатора сам не си вярваше. И за първи път заключи вратата към своя дом.

- Ще го оставя тогава там, където го намерих - каза Траян и се наведе към земята.

- По-добре го хвърли! - спря го с ръка възрастният мъж.

- Защо? - изненада се младежът.

- Хвърли го надалеч! - нареди с даскалски тон Бончо Гладиатора.

Траян мълчаливо прибра зарчето в джоба си, докато учителят с бързи стъпки тръгна по улицата.

Максим Балабана се върна до дома си, за да вземе пушката си - стара ижовка, която получи по наследство от баща си. Днес смяташе да отиде надолу към местността „Соватя“. Бяха му се обадили от горското стопанство, че ще изпратят там работници. Той трябваше да следи дали спазват периметъра на сечта и да контролира работата на секачите, докато натоварят и последните трупи на камионите.

Балабана се обади на жена си, че тръгва. Тя не му обърна внимание, защото гледаше някакъв сериал. Той се върна в тъмния коридор и се присегна към оръжието си, закачено на стената. Нещо го убоде по ръката и се принуди да светне. Беше спокоен човек, но сега усети гнева, който внезапно го обзе. Някой беше затъкнал цевта на ижовката с изтръгнат от корен магарешки бодил. Откачи пушката от стената, влезе в кухнята и извика на жена си:

- Ти ли сложи тръна в пушката?

Жена му изненадано го погледна, защото рядко се случваше той да повиши глас. Дори неволно спря звука на телевизора. После погледна към оръжието и отговори:

- Знаеш, че не пипам там.

- Знам - овладя гнева си горският. - Кой тогава е задръстил пушката?

- Не знам, Максиме - отвърна кротко жена му. - Никой не е идвал днес.

- А ти ходи ли някъде?

- Отскочих до Рошавата Донка да й дам яйца.

- Някой е влизал вкъщи - заключи Балабана. - Само да го намеря! - закани се той. - Ще му надупча задника със сачми!

- Кажи на Вампора - посъветва го тя.

- Мога и сам да се справя с някой безмозъчен сополанко!

Излезе на двора и хвърли бодила към стобора. Няколко дребни трънчета се забиха в ръката му и той изруга. Извади ги, а после разглоби пушката, издуха цевта и накрая я почисти цялата. Харесваше му да я поддържа в изрядно състояние, за да удължи живота й и да се предпазва от неприятни изненади.

Сети се за Коко Хлопката, който казваше:

- Моята пушка никога не я чистя - една сачма да го удари, дивечът умира от тетанус.

Коко притежаваше „Уинчестър“, сравнително стар, но много качествен модел и Балабана беше убеден, че приятелят му с тези думи само се занася с хората, които не го познаваха. Как иначе Коко щеше да се хвали пред останалите ловджии с доброто си оръжие! Лека му пръст, помисли си той и внезапно си спомни...

Беше преди трийсетина години. Разхождаха се напосоки само двамата с Коко Хлопката. Минаха Голямата могила и неусетно стигнаха до Бълхарника - ливада в ниското откъм западната страна на баира. Представляваше огромно пространство с висока трева, трънаци, макове, маргарити и магарешки бодили.

На него му се припика, спря се и се извърна настрани, без да се обади на Коко. Балабана тъкмо следеше как полива един магарешки бодил, когато съзря осата, опасно близо до слабините му. Той се дръпна рязко назад, но се закачи в една трънкосливка, опита се да се отскубне и загуби равновесие. Падна назад, а в него се забиха хилядите трънчета на съседните магарешки бодили.

Коко беше избързал напред, но явно го беше изгубил от погледи се върна. Започна да се смее, още щом го видя. Подаде му ръка, а Балабана се изправи над него - голям, едър и с разкопчан дюкян. По гърба си усещаше бодежите от полепналия магарешки трън.

- Какво стана? - през смях го попита Коко.

- Една оса за малко да ме боцне по оная работа - призна си Балабана, а после се прокле наум за глупостта си.

- Не успя ли? - смигна му Коко.

- Дръпнах се и паднах назад.

- Избяга от осата? - изненада се Хлопката.

- Може би трябваше да я застрелям, а? - начумери се горският.

- Ако те беше ужилила, където трябва, щеше да ти се подуе и жена ти щеше да е доволна тази нощ - отново се засмя Коко.

- Ще я пусна в твоите гащи! - заплаши го Балабана. - Само да хвана някоя оса!

- Ама нямам булка - неочаквано тъжно изрече Коко.

Замълчаха.

Жената на Коко Хлопката тъкмо си беше заминала. Беше градска кокона, която не можа да свикне с живота в селото. Не се сприятели с никого, седеше си затворена вкъщи и навикваше мъжа си и детето. След раздялата Коко бе доволен от факта, че тя му остави сина. Дори не искаше да знае накъде се е запиляла. Никога не говореше за нея.