Лора Лазар - Веселото гробище

Момичето се поколеба, но стисна ръката му, като се представи:

- Валерия. А вие сигурно сте внукът на баба Бенда.

- Няма ли тайни в това село? - засмя се той.

- О, има! Но не се споделят с непознати - отвърна му шеговито тя.

- Има време. Ще се опознаем - многозначително каза младият мъж.

Валерия разочаровано го погледна и попита с неутрален тон:

- Какво ще обичате?

- Първо - двойно кафе. Не е ли по-добре да си говорим на „ти“?

- Щом искаш - повдигна безразлично рамене момичето.

Докато изчакваше кафето си, Траян се огледа - В единия ъгъл имаше тухлена камина, а по дължината на помещението бяха разположени няколко дървени маси. Кръчмата му напомни ловджийска хижа със закачените по стените трофеи - кожи на лисица и вълк, еленови рога, а върху камината бе поставен препариран бухал. Изненадаха го картините по стените.

- Кой е местният художник? - попита той.

- Баща ми рисува в Свободното си време. Заповядай - подаде му тя чашата с кафе.

Траян веднага вдигна чашата и отпи голяма глътка. Парещата течност излезе като фонтан от устата му.

- Хо! - успя да промълви той. Езикът му пареше.

- Ще ти дам студена вода - предложи Валерия, пусна чешмата и бързо му подаде чашата.

- Не искам - рязко отблъсна ръката й, при което водата се разля по блузата й. Сконфузено допълни: - Съжалявам.

Неочаквано и двамата се засмяха.

- Аз горя, а ти трепериш! - изрече младият мъж.

- Аз ще изсъхна, но ти пак ще гориш отвътре - отговори Ели.

- Ще ми мине. Не съм пил днес кафе. Дай ми и от онези цигари - посочи той неговата марка.

Момичето постави кутията на плота и върна рестото на мъжа.

- Ако имаш и огънче? - подхвърли Траян, докато късаше целофана на кутията с цигари.

- А да те прибера у нас не искаш ли? - продължи тя стария виц.

- С радост ще приема.

- А после знаеш ли какво ще стане?

- Ще ни бъде хубаво - присви очи Траян, напомняйки разгонен котарак. - Надявам се поне - допълни той.

- Ако можеш да се справиш със защитниците ми от ловната дружина... - загадъчно каза Ели.

- Млади ли са? - захили се младият мъж и изпъчи рамене.

- Не.

- Това е добре - кимна с глава Траян. - А много ли са?

- Само татко ти стига.

- Ще го приема този риск! - той махна нехайно с ръка.

- Да го извикам ли? - дяволито го погледна Ели.

- Е, не бързам чак толкова! Още не съм изпил първото си кафе.

- Ще изчакам тогава - засмя се момичето.

- Докато се справя с изстиналото вече кафе, ще ми разкажеш ли историята на Прокълнатата къща?

- Знам колкото теб - изненадано го погледна Валерия.

- Значи нищо, така ли?

- Нищо. - Тя дори разпери ръце настрани.

- Кой може да знае?

Момичето само повдигна рамене.

Четиримата мъже вдигнаха пушките си и ги насочиха към човека в двора на Прокълнатата къща. Около минута наблюдаваха пришълеца, който бе с гръб към тях и още не беше ги усетил.

- Хилавичък ми се вижда - каза горският. - С един юмрук ще го просна.

- Да караме по нашия ред, Балабане! - отговори кметът, без да откъсва поглед от работещия в двора мъж.

- Чисти двора - прошепна Бончо Гладиатора. - Разрежда храстите. Избира кои да остави. Шамхатно подреждане. Да не би...

- Няма да довърши - изръмжа Вампора.

- Да започваме, че бирата в корема ми слезе по-надолу - обади се Максим Балабана.

- Той ще се напикае преди теб - промълви Димо Вълкобореца.

- Ей, ти! - провикна се Вампора към пришълеца. - Ела тук!

Мъжът се извърна и като ги видя, подскочи като заек и залегна зад един храст.

- Аз съм - тихо изръмжа Вампора и стреля във въздуха. После извика: - Покажи се, страхливецо!

Мъжът подаде глава зад храста и с треперещ глас каза:

- Не съм виновен.

- Донеси си документите за проверка - извика отново кметът.

- От полицията ли сте? - попита мъжът.

- Кметът иска да говори с теб - провикна се Максим Балабана.

Пришълецът излезе с вдигнати нагоре ръце, шепнейки:

- Предавам се! Не стреляйте! Не стреляйте!

- Все до там стигаме - усмихна се накриво Вампора и свали пушката си.

Останалите го последваха.

- Къде са документите? - продължи той.

- В ладата. - Мъжът посочи с ръка към автомобила, паркиран в началото на имота, където имаше само висока трева.

- Бързо ги донеси! - нареди кметът. - И си свали ръцете!

Уплашеният мъж издърпа кожена чанта от колата, извади от нея личната си карта и я подаде с треперещи ръце на Вампора. Кметът я разгледа внимателно.

- Казваш се Милко Димитров Милков, така ли?

Мъжът само кимна.

- Кажи си егенето.