Лора Лазар - Веселото гробище

- Спомни си ние какво правихме като деца - припомни му Бончо Гладиатора. - Стеле - обърна се той към нея, - помниш ли как потопихме белите ви кокошки в боята?

Вместо нея отговори Балабана:

- Но тази работа - и той посочи към рогата на козела, - не ми прилича на детска щуротия.

- Стеле, ти защо мълчиш? - попита я Бончо Гладиатора, подсетен от последната дума на Максим.

Жената извъртя глава настрани, за да не видят мъжете сълзите й, и тихо каза:

- Сякаш е поредният номер на Коко.

Кметът се приближи до нея и неловко я прегърна, защото никога не знаеше как ще реагира Щурата Стела.

- На всички ни е мъчно за него. Но документите са категорични - Коко е мъртъв - твърдо й каза той.

- Знам - прошепна Стела, а сълзите й се търкулнаха по лицето. Не ги избърса. - Знам - повтори тя. - Но толкова прилича на...

- Съгласен съм с теб - прекъсна я Велизар Вампора. - Но кой се опитва да прави номерата на Коко?

Замълчаха, докато преляха гроба и запалиха свещиците. Бончо Гладиатора погледна към Прокълнатия гроб и прошепна:

- Отново има яйце.

- Остави го да стане запъртък! - нареди кметът.

Щурата Стела изтри със замах сълзите си. Не й отиваше на възрастта да плаче за онзи непрокопсаник Коко. Наплиска лицето си и се погледна в огледалото.

Наближаваше шейсетте. Боядисваше косата си в махагонов цвят, за да изглежда по-млада, но себе си не можеше да излъже. Кожата около очите й приличаше на жадна за дъжд земя, две дълбоки вади се спускаха около устата й, последвани отстрани от други, по-дребни. Бузите й хлътнаха навътре, а от гънките по тънкия си врат можеше да преброи годините си. Съвсем заприличах на мама, помисли си тя. Само очите им бяха различни. Глухата Марина имаше бледосини очи, докато тя бе взела очите на баща си - големи и с тъмнозеления цвят на млада шишарка. Единствено фигурата й оставаше слаба и отдалеч приличаше на дребно момиче. Все още беше здрава и жилава - наследство от многобройните тренировки през годините.

Стела върза косата си на опашка, сложи жокейската шапка и грабна пушката и раницата си, без които не излизаше. Влезе в другата стая, където майка й вареше отвара от билки. Миришеше на мащерка и комунига.

- Ще излизаш ли днес? - попита на висок глас Стела.

- Закъснях вече. Слънцето бързо се вдигна - изрече старицата. - Тази нощ не можах да спя. Въртях се, въртях се...

- И с мен е така - промълви тя, махна с ръка за довиждане и излезе.

Зави към конюшнята. Стела имаше два коня. Дорко бе шестгодишен каракачански кон, сравнително нисък, с буйна грива, дълга опашка и катранена окраска. Въпреки името си Вихра бе тромава и приличаше на товарен кон за пренасяне на дърва от гората. Когато я продаваше, търговецът беше убеден, че на животното му остават броени часове живот. Но Стела разбра, че кобилата е силно изтощена и само след месец Вихра се разхождаше по баирите.

Още щом отвори вратата на пристройката, Дорко рязко се изправи на задните си крака, а Вихра тревожно изцвили.

- Какво ви става? Защо си толкова нервни?

Жената огледа пода, но не се виждаха следи от невестулка, мишка или някое друго животинче. Машинално надзърна в аптечката, отвори една кутия с ампули и ахна. Последните три ампули винстрол липсваха. Стела отвори и другите опаковки.

Още една кутия беше празна, а тя помнеше, че вътре има шест ампули анакет. Тогава съзря едрата зелена ябълка, поставена върху аптечката. Не я докосна.

Стела усети пърхащите пеперуди в корема си и се преви надве, за да не им позволи да се разлетят из цялото й тяло. Защо се страхува? Кой открадна ампулите? Откъде се появи зелената ябълка?

Предчувствието за беда не напускаше Бончо Гладиатора още от онзи ден, когато видя яйцето върху Прокълнатия гроб. Смъртта на Коко Хлопката само затвърди опасенията му.

Бончо седеше под лозницата и се оглеждаше. Пчелите жужаха наоколо и допълваха обедната тишина. Тогава защо не можеше да спре трепереното на гърлото си?

Но той си беше страхлив от малък. Израсна слаб и среден на ръст с рядка косица, щръкнали настрани уши и изпъкнала адамова ябълка. Сега косата му се изгуби съвсем, вратът му изтъня и буцата на шията му се очертаваше още по-ясно. Раменете му се приведоха и той изглеждаше съвсем изпосталял.

Така и не разбра защо останалите го взеха в компанията. Не можеше да се бие с другите деца, но наблюдаваше с ентусиазъм борбата им. Особено когато един срещу друг се изправяха Вампора и Балабана. Бончо обикаляше около двамата пехливани, ръкомахаше с ръце и от време на време се провикваше: