Лора Лазар - Веселото гробище

- Изплашихме всички зайци наоколо - завърши Димо Вълкобореца.

- За твоята борба с вълка да не говорим! - подкачи го Максим Балабана.

Димо Вълкобореца само приведе рамене надолу.

- А как те поднасяше за онази шапка с перото? - обърна се Стела към Вампора.

- Хубава беше шапката - смутолеви кметът.

- Ама не отиваше на вратовръзката ти - подигра го тя.

- Повтаряш се - изръмжа Вампора.

- Как пък помниш! - изуми се жената.

- Всичко помня! - той я изгледа накриво.

Отново замълчаха. Димо Вълкобореца допи бирата си и тръгна към края на оградения двор, където се намираше тоалетната. Щурата Стела стана и отиде да разбуди майка си. Останалите мълчаливо допиваха бирата си. Изведнъж тишината беше нарушена от виковете на овчаря, който излезе с разкопчан дюкян от тоалетната:

- Видях Коко! Видях Коко! Ще полудея!

Всички скочиха и хукнаха към Гладиатора.

- Къде го видя? - попита Велизар Вампора.

- През прозореца на нужника. Прескочи през стобора на Рошавата Донка и пое нагоре към боровата гора.

Имотът на Рошавата Донка бе прилепен към кръчмата на Мазачо. Вампора погледна през малкото прозорче, поклати глава и промърмори:

- Привижда ти се.

- Все за него говорим... Нормално е. - Горският потупа по рамото приятеля си.

- Казах ви, че мъртвият обикаля четиридесет дни около гроба си - прошепна наплашен Димо Вълкобореца.

- Кръчмата е далеч от гробището - обади се отново Балабана.

- Вие сте луди бе! - извика Стела. - Майко, ще си ходим! - разтърси тя за рамото старицата.

Глухата Марина леко се надигна, а Стела й помогна да се изправи. Старицата се изправи и на висок глас произнесе:

- Наздраве!

- Не сега, мамо! - отговори й Стела и се обърна към мъжете. - Вие докога ще седите тук?

- Ние имаме още работа - отвърна Вампора.

- Тук ли? - изненада се Стела.

- Има пришълец в селото - прошепна кметът.

- Да дойда и аз? - разбра го веднага Щурата Стела.

- Сами ще се оправим - погледна я Вампора. - Да вървим, момчета! - нареди той на останалите.

- Бабче, къде мога да намеря цигари? - попита Траян, смачвайки празната кутия.

- По това време само в кръчмата, синко - отвърна Бенда, взе кутията и я пъхна в печката. После добави: - Ако видиш Вампора там, кажи му, че трябва да говоря с него.

- Как ще го позная? - усмихна се Траян.

- По ризата и вратовръзката. Никой не ходи така из село.

- Искаш ли нещо да купя?

- Не се сещам - отвърна възрастната жена. - Магазинът е по-надолу, там, където е училището, но той затваря по обяд.

- Чао, бабче - Траян се наведе, целуна старицата по бузата и излезе.

Тръгна по улицата и когато зави наляво, пред него се изправиха четирима мъже с пушки на рамо. Траян се опита да мине отстрани, но мъжете не се отдръпнаха. Едър мъжага го попита:

- Ти кой си?

- Траян, внукът на баба Бенда - бързо отговори младежът, респектиран от мъжете с пушки срещу него.

- Този ли е? - изненада се Бончо Гладиатора.

- Не е - промърмори мъжагата.

- Вие да не сте Вампора? - попита бързо Траян, защото едва сега видя бялата риза и пъстрата вратовръзка на мъжа.

- Аз съм кметът - избоботи мъжагата. - Велизар Вампоров.

- Баба иска да говори с вас.

- Натам сме тръгнали.

Мъжете му направиха път и Траян тръгна надолу по улицата, но няколко пъти се оглежда назад, докато те се скриха зад завоя.

Странно село, помисли си той. Но много красиво. Тесни калдъръмени улици, по които трудно можеше да се разминат два автомобила, реставрирани къщи, върху които откриваше надписа - „За гости“ и номер на мобилен телефон. Не беше толкова забутано Кралево, както си мислеше. Нямаше да се изненада, ако има и интернет.

Траян видя надписа на кръчмата „При Мазачо“ и подсвирна неволно с уста. Надписът бе гравиран върху дървена плоскост с назъбени краища, закачена с две вериги над вратата. Той влезе вътре, но от яркото слънце на улицата очите му се присвиха и кръчмата му се стори мрачна дупка. Но не и момичето зад дървения барплот! Бе високо, с тъмнокестенява къдрава коса, която се спускаше на масури около бяло, елипсовидно лице. Тънки извити вежди, чип нос и малко по-голяма уста оформяха образа на местната красавица, помисли си Траян. Той бавно приближи към нея, като не спираше да я гледа. Момичето отметна назад с ръка къдриците си и едва тогава го видя. Огромните сини очи го погледнаха с уплах.

- Стреснахте ме - каза тя, като остави последната порцеланова чаша на плота на кафемашината. - Не съм чула кога сте влезли.

- Съжалявам, че ви уплаших - отвърна мъжът и бързо подаде ръка над плота. - Траян.