Лора Лазар - Веселото гробище

- Какво? - обърнаха се всички към него.

- Коко ли ти каза да играем хоро на гроба му? - продължи кметът, като гледаше втренчено Стела.

Тя не му отговори, но затананика фалшиво Дунавското хоро.

- Млъкни! - вдигна ръка Вампора, сякаш искаше да удари жената.

Щурата Стела поклати глава, но притихна.

- Щеше да му приляга - неочаквано се обади Бончо Гладиатора. - Нали помните как го играеше?

- Сега и ти ли? - ядоса се Вампора, вперил поглед в съученика си.

- Исках да кажа... - несигурно продължи Бончо. - Ако бяхме като траките...

- Ама сме българи и християни - прекъсна го Вампора.

- Не се карайте! Коко ще ни смее, ако ни види отнякъде - спря ги Максим Балабана.

- Мъртвецът обикаля четиридесет дни около гроба си - прошепна Димо Вълкобореца и се огледа.

Вампора проследи погледа му и тъжно прошепна:

- Отиде си Коко. Не го търси.

Помълчаха малко и мъжете тръгнаха към джипа на Вампора. Стела постави близо до кръста огромен сноп от горски маргарити. Прошепна през сълзи:

- Няма да ти простя, Коко! Няма да ти простя!

Траян се събуди от първите акорди на песента, която влетя през отворения прозорец и проби ушите му. Той скочи от леглото и погледна навън. В двора беше спокойно. Надзърна в другите стаи, но баба Бенда я нямаше. Докато песента привърши, Траян се изми на чешмата в двора. Водата беше ледена, но той издържа. Дори не обърна внимание на кучето, което яростно лаеше по него. После направи няколко упражнения направо върху тревата и почувства силата, която му даваше земята. Загледа се в стария покрив от турски керемиди, а после погледът му слезе надолу към чардака. Не беше голям, а от пруста можеше да се влезе в четири малки стаи, разположени една срещу друга от двете страни. Под стълбите на чардака се намираше мазата, в която баба му нареждаше бурканите и дървата.

Траян влезе вътре в своята стая, за да се облече, и отново се възхити на обстановката. Таванът бе с дърворезба от растителни елементи, а на стената срещу прозореца имаше малки вградени шкафове. Вратичките им бяха резбовани по края. Баба Бенда му каза, че всичко в къщата е от времето преди нейното раждане, но беше много запазено. Като дете Траян не оценяваше красотата на къщата, но сега я гледаше с очите на историк и разбра какво богатство представлява домът на техния род. Но не наследство, което можеш да продадеш, а ценност, която трябва да пазиш винаги.

Той влезе в кухнята и потърси кафе, но нямаше. След скоросмъртницата, която баба му извади снощи от мазата, главата го болеше. Бавно закуси, като обмисляше откъде да започне. Може би отново трябваше да прочете народните песни, за да опресни информацията в съзнанието си, преди да структурира дипломната си работа.

Баба Бенда го завари на масата.

- Стана ли, синко?

- Събуди ме една песен. Празник ли има в селото?

- Не - отвърна баба му и се изправи до прозореца. Гледаше навън, без да се обръща към него. - Изпращахме един човек...

- Къде отива?

- В другия свят.

- А! - сконфузи се Траян, но бързо попита: - С музика ли го изпращахте?

- Странно погребение беше. Не ми се говори сега - отвърна баба му.

- Какво гледаш през прозореца?

- Един мъж се е настанил в другия имот. Сече храстите, чисти тревата...

- Притеснява ли те нещо? - попита Траян, защо усети нервността на баба си.

- В селото не обичаме пришълците.

- И мен ли? - засмя се младият мъж.

- Ти си гостенин.

- Може и съседът да е на гости.

- Никой не е отсядал в Прокълнатата къща, откакто...

- Прокълнатата къща? - повтори с интерес Траян. - Защо й викат така?

- Откъде да знам! - стисна устни баба му, дръпна пердето и седна при него на масата.

- Разкажи ми нещо за селото.

- Добри хора живеят тук.

- Няма ли някой злодей, някоя черна овца?

- Такива не търпим в Кралево - отвърна старата жена и въздъхна. - А останалите... Знаем се от отдавна. Свикнали сме си на кусурите.

- Има ли легенди за селото? Някакви тайни наоколо?

- Питай Бончо Гладиатора.

- Кой е той?

- Беше учител по литература в местното училище. Имаше късмет - тъкмо се пенсионира и закриха училището. Бончо направи музей в сградата на бившето училище от предметите, които намери на Калето.

- Калето... Руините на римска крепост, нали?

- Така разправят - отнесено отговори баба му.

- Какво има в музея?

- Ще идеш да видиш - разсеяно отвърна отново старицата.

- Защо му викате Бончо Гладиатора? Да не е бил борец на младини?

- Хилав си беше от дете, дребосък с големи клепнали уши - засмя се старицата. - Ама Коко Хлопката нали е зевзек? Той му измисли прякора, защото Бончо от малък разправяше за Рим, Спартак, гладиатори и съкровища.