Лора Лазар - Веселото гробище

- Черна магия! - изсумтя кметът и се наведе надолу.

- Не го настъпвай! - примоли се Бончо. - Може да е космическото яйце...

- Няма как да стане! Запъртък някакъв... - Вампора под бутна с крак яйцето, то се търкулна към падинката на Прокълнатия гроб.

- А може някой да ни припомня нещо... - прошепна Бончо Гладиатора.

- Не си го и помисляй! - просъска Велизар Вампора.

- Пази боже! - тихо промълви Максим Балабана.

Вампора се наведе, грабна един камък и удари яйцето.

- Видяхте ли? - каза той, като посочи разтеклия се по камъка жълтък. - Обикновено яйце!

- Но кой го слага на Прокълнатия гроб? - прошепна Бончо Гладиатора.

Велизар Вампора нервно погледна часовника си. Наближаваше десет и половина, а катафалката още я нямаше. Два пъти звъня до града и му отговориха, че отдавна е тръгнала. Може да е закъсала по тясното планинско шосе. Ако още малко закъснее, той трябваше да я търси по пътя.

Когато чу силния автомобилен клаксон, кметът грабна пушката си и излезе на улицата. Катафалката на траурна агенция „Хадес“ спря пред кметството. От автомобила се измъкна мъж на средна възраст, който се стресна, когато видя оръжието в ръцете на кмета. Отстъпи назад, но Вампора го поздрави и добави:

- Закъсняхте.

- Накъде да карам? - изломоти шофьорът и подаде документите на кмета.

Вампора му даде знак с ръка да почака и внимателно прочете смъртния акт на Коко Хлопката, експертизата на съдебния лекар и протокола на КАТ. Не беше поредната щуротия на Коко, както Вампора се надяваше скришом от другите - наистина приятелят му си отиде завинаги. Кметът въздъхна дълбоко и едва тогава се сети за шофьора.

- Карай направо към гробищата - посочи му с ръка Вампора. - Там ще ти кажат къде да положим ковчега за поклонението.

- Не може да се отваря - отвърна нервно служителят на траурната агенция.

- Защо?

- Не може да се отваря! - повтори настоятелно мъжът. - Човекът е в чувал. Направо е в насипно състояние. .

- Разбирам - промълви Вампора, но му се догади. - Карай надолу! Там ще те посрещнат.

Служителят на „Хадес“ потегли, а Вампора тръгна да бие камбаната. Изкачи запъхтян до параклиса, пое няколко пъти въздух и се присегна към въжето. Нямаше го. Кметът вдигна поглед нагоре, защото понякога го замяташе на по-високо, да не го стигат децата, да звънят и стряскат хората от селото. Но откакто нямаше училище, деца рядко се навъртаха из Кралево. Вампора не видя нито въжето, нито камбаната. Някой я беше откраднал.

Той усети шум в главата си. Огледа се, но не видя никого наоколо. Вратата на параклиса зееше отворена, а вътре бяха запалени свещички за упокой на Коко. Свещеник нямаше в селото, а и Коко Хлопката не беше вярващ. Само на сбора на Кралево идваше поп от града, за да благослови не толкова хората, колкото трапезата им.

Кой беше откраднал камбаната? Какво е село без камбана? Без глас остана Кралево. Вампора се закани да открие крадеца, а после...

Изведнъж откъм боровата гора изскочи Димо Вълкобореца с бялото си куче. Изглеждаше раздърпан, недоспал и разтревожен. Вампора го изчака да се приближи и му се сопна:

- Къде се губиш?

- Къде ли не бях? - промърмори Димо. - Никъде не го открих.

- Кого? - повиши тон кметът.

- Селския пръч, на Коко Хлопката гордостта! - ядосано каза овчарят.

- Загубил си Краля?

- Пропадна! Изчезна някъде! Проклето животно! - повиши глас и Димо, плю на земята, огледа се разтревожено и попита: - Коко върна ли се от града?

- На гробищата е вече - тихо промълви Вампора.

- Кого изпращаме? - попита без видим интерес Вълкобореца.

- Ти не знаеш ли? - изуми се кметът.

- Не знам, но... - Изведнъж Димо започна припряно да говори: - Ще гледам тези дни да не се навъртам около Коко. Да му мине яда, пък тогава... Ама откъде ще търся нов пръч? Кого каза, че изпращаме днес? - сети се овчарят.

- Коко изпращаме, Коко...

- Шегуваш се, нали? - недоумяваше Димо Вълкобореца.

- Кога съм се шегувал? И то за такива работи - троснато отвърна кметът.

- А камбаната къде е? - посочи с пръст нагоре овчарят.

- Камбаната изчезна, Краля се изгуби, Коко си отиде... Какво още има да става?

Слънцето бе поспряло на върха на Голямата могила и царстваше наоколо. Свежият планински въздух изчезна, заменен от огнена пещ, която похлупи Кралево.

На селското гробище бе оживено. Ламарините на няколко автомобила, пръснати по ливадата наоколо, отразяваха небесната жега и пареха. Затова хората търсеха пъстрата сянка на лещака наоколо, за да се скрият от слънцето. Под крушата стояха няколко бабички, които се подпираха на тояжките си. Вече бяха поставили част от цветята на гробовете на своите близки и нетърпеливо чакаха да положат Коко в земята.