Лора Лазар - Веселото гробище

Човекът на пресекулки изрече цифрите, а Вампора ги сравни с тези от документа за самоличност. Отговаряха. Той извади бележника си и преписа данните от личната карта. Всичко трябваше да се провери. После продължи разпита:

- Откъде знаеш за този имот?

- От собственичката.

- От кого? - изкрещяха в един глас всички кралевци.

Натрапникът се дръпна назад, изтърва кожената чанта на земята и покри с ръце главата си. Останалите се спогледаха, а Бончо Гладиатора направи знак с ръка, че му хлопа дъската на човека.

- Тя е мъртва отдавна - изръмжа Вампора.

- Не е - с тих глас отговори Милко Милков. - Договор за наем направихме.

- Покажи го! - нареди отново кметът.

Човекът се наведе надолу, извади картонена папка и я подаде на Вампора. Той внимателно прочете листите. Имаше ксерокопие от нотариален акт за имота на името на Биляна Гроздева. Не я познаваше и не знаеше дали документът не е фалшив. Ще трябва още утре да провери. После прочете договора за наем.

- Пет години? - изуми се кметът. - Какво ще правиш пет години тук?

- Пчелин - отговори Милко Милков. - Биопчелин - добави той.

- И аз така помислих - поклати доволно глава Бончо Градиатора. - Видях начина, по който разреждаш храстите.

Вампора изгледа косо Бончо Гладиатора, който веднага млъкна.

- Имаш ли сертификат за биопчелина? - сети се кметът, който знаеше колко много документи трябваха при този начин за отглеждане на пчели.

Пришълецът се наведе и извади нова папка. Вампора я грабна от ръцете му. Отново зачете документите. Изглеждаха наред. Нямаше за какво да се хване. Той погледна съучениците си, те повдигнаха рамене и той каза на Милков:

- Засега те оставяме. Утре ще включа електричеството към къщата. - После отново впери поглед към натрапника. - Но запомни! На изпитателен срок си! Ако до един месец нещо стане в Кралево, пиши се мъртъв отсега!

Велизар Вампора ги подбра преди шест сутринта и ги натовари на нивата. Спря автомобила под крушата и мълчаливо изчака останалите да слязат. После взе шишета с вино и вода. Димо Вълкобореца припряно тръгна, тъй като скоро трябваше да изкара стадото от село.

- Забравихме свещи да вземем! - ядоса се Вампора.

- Аз нося - тихо му отговори Стела.

В този момент чуха звъна на хлопатар. Старите каменни плочи и прецъфтелите люлякови храсти им попречиха да видят откъде идва звукът.

- Хлопката на Краля! - възбудено извика Димо Вълкобореца и отново избърза напред. - Той е! - изкрещя им овчарят, като нетърпеливо им махна с ръка.

Другите ускориха крачки и когато стигнаха до гроба на Коко Хлопката, видяха Краля. Козелът бе на верига и се беше увъртял около дървения кръст. Животното похапваше от поувяхналите горски маргарити, които вчера Стела постави. Когато ги видя, Краля пощръкля и се опита да се отскубне от кръста. Димо хвана каишката му и пръчът започна да врещи досущ като певачката Софка.

- Няма да те отърва! - изрева овчарят.

- Погледнете! - извика Бончо Гладиатора и посочи към рогата на Краля.

- И копитата са същите - озадачено каза Балабана.

Рогата и копитата на козела бяха златни и блестяха на слънчевите лъчи. Златният цвят допълваше червеникаво-кафявото руно на пръча със слънчеви отблясъци в края на всеки косъм.

- Красавец е! - каза Димо Вълкобореца, като погали по гърба животното. - Ако не беше толкова проклет... Какво ще правим с Краля? - сети се той.

- Курбан на помена за четиридесет... - предложи Максим Балабана. - Дотогава и синът му ще се върне...

- Няма как да стане! - веднага изрече Велизар Вампора. - Откъде ще търсим друг пръч за козите?

- Какво ще правим тогава? - попита го овчарят.

- Ще го гледаш ти - отсече кметът.

- Не го искам! - повиши тон Димо Вълкобореца. - Знаете ли колко е вироглав? Само Коко слушаше... Вървеше подире му като пале...

Не му отговориха и на овчаря му се дощя да разхлаби каишката на животното, белким побегне из баирите, докато го изядат вълците.

- Вампоре, защо мълчиш? - обърна се към кмета Бончо Гладиатора.

- Какво прави козелът на Коко тук? Кой го е омотал така? Кой го е боядисал? - замислено зададе въпросите Вампора.

- Мазачо го е нашарил - отговори бързо Максим Балабана.

- Адриан е голям човек - обади се Бончо Гладиатора. - Тази работа детинска ми се струва.

- Какво говорите? - ядоса се Димо Вълкобореца. - Аз не мога да удържа пръча, а деца - съвсем!

- Деца няма да дойдат посреднощ на гробището, за да овържат козела - сети се Балабана. - Нямат толкова кураж!