Джон Апдайк - Заека богат

Този път Заека умишлено се опитва да докосне коляното на Телма със своето под масата, но то не го чака там. Както Дженис, и тя се е превърнала в нещо статично. Сервитьорката е зад рамото му и той се чуди дали да рискува още един сандвич със салата от раци, или да играе на сигурно със сандвич с бекон, маруля и домати. Лицето на Дженис, измъкнато от сянката от движението на слънцето над главите им, разширява очи и уста, сякаш ще изпищи.

— Хари, не можеш да обядваш. Трябва да се преоблечеш и да тръгваме. Опаковала съм багажа, всичко, освен сивия ти костюм. Жената от рецепцията говори по телефона повече от час заради мен, за да ни уреди връщането във Филаделфия, но по това време на годината е невъзможно. Дори за Ню Йорк няма билети. Успя да ни запази две места за Сан Хуан и стая в хотела на летището, за да можем рано сутринта да хванем полета към Континента. Атланта и след това Филаделфия.

— А защо не използваме редовните си резервации в четвъртък? Каква полза, ако отидем един ден по-рано?

— Отмених ги. Хари, само да беше чул мама. Тя е полудяла, никога не съм я чувала такава, знаеш, че винаги се държи разумно. Обадих й се още веднъж, за да й кажа за полета в сряда и тя каза, че май няма да може да кара в този натоварен трафик във Филаделфия, за да ни посрещне, избухна в сълзи и изхлипа, че е много стара.

— Отменила си ги? Искаш да кажеш, че не можем да останем тук тази вечер заради нещо, което Нелсън е направил?

— Довърши си разказа, Джен — подканва я Уеб. Значи вече е Джен, а? Хари изведнъж изпитва ненавист към хора, които се правят, че знаят, и умишлено ни държат в неведение, докато всъщност няма какво да се знае. Всички ние сме изпълнени със съвършена чернота.

Дженис преглъща отново и подсмърча, успокоена от гласа на Уеб:

— Няма какво да довършвам. Не се върнал в неделя, нито в понеделник и нито един от приятелите му в Брюър не го е виждал. Мама не могла да изтърпи повече и се обадила тази сутрин, въпреки че Пру все й повтаряла да не ни притеснява, че това си е нейният съпруг и че тя поема отговорността.

— Бедното дете, както каза ти, тя си мисли, че може да сътвори чудеса — казва й Хари. — Не искам да си тръгвам преди тази нощ.

— Остани тогава — отговаря Дженис. — Аз заминавам.

Хари поглежда към Уеб, търсейки помощ, но вместо това получава някаква мъдра и безполезна гримаса, изразяваща „Това си е твой проблем“. Поглежда към Синди, но тя е свела поглед към пина коладата си, миглите й ясно се очертават.

— Все още не разбирам защо е всичкото това бързане — казва той. — Никой не е умрял.

— Още не — ядосва се жена му. — Това ли ти трябва?

Някакво въже в гърдите му се извива на възел.

— Шибаното копеле! — Той се изправя, удряйки глава в поръбения с ресни край на чадъра. — Кога каза, че е този самолет до Сан Хуан?

Дженис подсмърча, вече се чувства виновна:

— Чак в три.

— Добре — въздиша той. В известен смисъл изпитва облекчение.

— Ще отида да се преоблека и да донеса куфарите. Някой от вас, момчета, би ли ми поръчал поне един хамбургер? Синди, Телма, ще се видим.

Двете жени се оставят да бъдат целунати, Телма — благоприлично по устните, Синди — по твърдата като ябълка буза, затоплена от слънцето.

През цялото им двайсет и четири часово пътуване към къщи Дженис не спира да плаче. Пътуването с такси през старите захарни мелници, покрай стадата с кози, разпръснатите черни градове и въздухът, който сякаш им изпраща целувки, четирийсет минути полет в полюшващия се самолет с два двигателя до Пуерто Рико над меката зелена вода, под чиято блестяща повърхност се спотайват невидими рифове и ята акули; слизането в Сан Хуан, където всички са истински пуерториканци; дългата замайваща нощ със спане на пресекулки в някакъв хотел, който наподобяваше онзи мотел на шосе 422, където бе отседнала госпожа Любел толкова отдавна, а на сутринта две места в реактивния самолет до Атланта и после до Филаделфия. През цялото това време Дженис седи до него с мокри бузи и втренчен поглед, а миглите й са покрити с капчици роса. Всичката мъка, която бе преминала през него на сватбата на Нелсън, сега най-после бе достигнала до Дженис и той се чувства спокоен и празен, и студен като пустотата, която виси над тръпнещото тяло на самолета. Той я пита:

— Само Нелсън ли е проблемът?

Тя поклаща глава толкова силно, че бретонът й подскача.

— Всичко — избърборва толкова силно, че той се уплашва да не би главите, които едва вижда в седалките пред тях, да се обърнат назад.