Джон Апдайк - Заека богат

— Размяната ли? — упорства той тихо. Тя кима не толкова буйно, свивайки долната си устна в нещо като муцуната на костенурка, както майка й прави понякога.

— Как беше Уеб?

— Мил. Той винаги е бил мил с мен. Уважаваше татко. — Това отново отприщва сълзите. Тя поема дълбоко дъх, за да се успокои. — Стана ми толкова жал за теб, че ти се падна Телма, след като толкова много искаше Синди. — С това вече няма спиране на сълзите й.

Той потупва ръцете й, сплетени в скута й около влажна хартиена кърпичка:

— Слушай, сигурен съм, че Нелсън е добре, където и да е.

— Той… — Тя сякаш се дави. Минавайки покрай тях, една стюардеса поглежда надолу. Положението става все по-смущаващо. — Той се мрази, Хари.

Той се опитва да обмисли дали това е вярно.

— Е, със сигурност ме прецака. Снощи беше моята вечер мечта.

Дженис подсмърча и избърсва всяка ноздра с кърпичката си.

— Уеб казва, че не е толкова прекрасна, колкото изглежда. Говори надълго и нашироко за първите си две съпруги.

Под тях през издраскания плексигласов овал лежи Югът — ниви с неправилна форма и кафяви гори, повече гори, отколкото е предполагал. Някога бе мечтал да замине на юг, да положи изтормозеното си сърце сред всичкия този памук и ето сега Югът е под него, като изпъстрен с кръпки склон на един голям хълм, по който бавно се изкачват ниви и гори, и градове, русла на реки, улици, които прорязват зеленината; Америка — опозорена и безплодна, оплакваща заложниците си. Летят твърде високо, за да може да види игрищата за голф. Там долу играят по цяла зима, замахвайки леко със стиковете. Двигателите, върху които се носи, вият. Заспива. Последното нещо, което вижда, е Дженис, втренчила се, напълно будна, сълзите й напират. Сънува Пру, чиито околоплодни води изтичат, докато се опитва да намести крайниците си. Твърде много вода, той изпада в паника. Усеща промяна в тежестта си и това го събужда. Спускат се. Сеща се за нощта, прекарана с Телма, и тя му се струва като сън. Само Дженис изглежда истинска с отчайващите гънки в ленения ръкав на костюма си и калната черта върху челюстта, с клюмнала глава, все едно вратът й е счупен. Заспала е, разтворила същото списание, което бе чела на отиване. Спускат се над Мериленд и Делауеър, където тичат конете, а семейство Дюпон са крале. Богати жени с малки щръкнали гърди, обути във високи черни ботуши, се завръщат от лов. Минавайки покрай иконома и после по дългите коридори край мраморни масички, те пляскат с камшиците си, жени, които никога няма да чука. Той се е издигнал, доколкото е могъл, възможността да има такива жени му се изплъзва, изплъзва се, както толкова много други възможности, докато се спускат надолу. По сухата земя под тях няма нападал сняг върху покриви и ниви, и коли, които пъплят като навити играчки по невидими релси. И все пак, ако си вътре, тези коли се носят с бясна скорост и дават усещането за свобода. Реката проблясва със стоманената си пелена, самолетът се накланя стряскащо, възможно е последното нещо, което ще чуе, да е свистенето на въздушните дюзи над него; Дженис е будна и се изправя. Прости ми. Форт Мифлин тромаво преминава точно под колелата им. Скоростта им е титанична. Моля те, Господи! Дженис говори нещо в ухото му, но трясъкът на колелата заглушава думите й. Кацат. Движат се по пистата. Той стиска влажната ръка на Дженис, която не бе осъзнал, че държи.

— Какво каза?

— Че те обичам.

— О, наистина ли? Е, и при мен е така. Пътуването беше забавно. Чувствам се удовлетворен.

По време на дългото придвижване към изхода тя смутено го пита:

— Телма по-добра ли беше от мен?

Той е твърде благодарен, че да си послужи с лъжа:

— В известен смисъл. А Уеб?

Тя кима и после кима пак, сякаш за да изтръска и последните сълзи от очите си. Той отговаря вместо нея:

— Копелето е било страхотно.

Тя обляга глава на рамото му:

— Защо мислиш, че плача?

Шокиран, той признава:

— Мислех, че заради Нелсън.

Дженис подсмърча толкова силно, че един мъж, който вече се е изправил и нагласява върху изгорялата си от слънцето плешива глава някаква кожена шапка руски тип, ги зяпва за миг. Тя се смилява:

— Да. Най-вече. — И двамата с Хари отново сплитат ръце съучастнически.

В дъното на безкрайния коридор мама Спрингър стои встрани от групичката посрещачи. Сред футуристичния вид на този терминал тя изглежда смалена и свита, облечена във второто си по хубост палто, не онова от визон, а едно от черен плат, поръбено със сребърна лисица, и с малка черешово червена шапка без периферия с прибрана назад мрежичка, която може и да минава в Брюър, но тук изглежда ужасно старомодна сред каубоите и слабите хлапета с неопределен пол, със своите късо подстригали коси, боядисани по пънкарски в пастелни кичури, и чернокожите мацки, чиито коси са накъдрени нагоре във фризури като триизмерни уши на Мики Маус. Когато я прегръща, Заека усеща колко дребна е станала старата дама, която бе ужасът на младините му. Някогашният й вид на изпълнена с гордостта и възмущението на Кьорнерови е изчезнал, оставяйки кожата й да се сбръчка, лишавайки я от кръв. Дълбоки тъмни кръгове подчертават очите й, а набръчканата й шия изглежда като някаква свирепа развалина от плът. Тя няма търпение да говори, като отстъпва крачка назад, за да осигури на гласа си нужното пространство за създаването на ефект: