Джон Апдайк - Заека богат

Но нещата се пооправят следобед след няколко пина колади и сандвич със салата от раци. Решават да наемат три платноходки и се разпределят така, че двамата със Синди да са заедно. Никога не е управлявал лодка, така че тя стои потопена до гърдите във вода, суетейки се с кормилото, докато той седи сух нависоко, хванал въжетата, които придърпваха това триъгълно платно на ивици, което не му изглеждаше закрепено достатъчно стабилно, и се развяваше насам-натам, докато алуминиевите тръби се триеха една в друга. Цялата лодка му се струва нестабилна. Накарали са ги да си сложат нещо като черен гумен пояс на кръста и с него Синди изглежда доста сладка с късо подстриганата си коса, като жените полицайки по телевизията или жената жаба. Досега не беше забелязал колко тъмни и гъсти са веждите й, те се накланят един към друг и почти се докосват, когато кормилото най-накрая се задвижва. Тя извиква и подскача нагоре, пада по корем, гърдите й се сплескват, а кожата под банския й е бяла като мляко, рита във водата, за да качи почернелия си лъскав задник на лодката, прекалено женствена е за тази лодка, тя се клати като луда. Той я издърпва за ръката и алуминиевата тръба в основата на платното се залюлява и го удря по тила. Силно. Той е замаян. Тя сграбчва въжето от ръцете му и все още държейки дръжката на кормилото, крещи:

— Стабилизатора, стабилизатора! — Докато той не разбере какво има предвид. Тази дълга и тънка дървена плоскост под крака му трябва да влезе в този процеп. Той я изважда изпод крака си и я пъха вътре. Вместо да го поздрави, Синди извиква: „По дяволите“, малката фибергласова раковина е успоредно на брега, където мнозина къпещи се са се насъбрали да гледат, докато всяка вълна ги избутва все по-наблизо. Тогава вятърът подхваща платното и го изпъва така, че алуминиевата мачта изскърцва и те бавно се понасят по разбиващите се вълни към носа отдясно в края на залива.

Щом веднъж тръгнеш, не усещаш колко бързо се движиш, във водата няма знаци. Хари стои в предната част приведен, в случай че платното отново го удари по главата. Седнала като йога в стабилния гумен костюм, ивицата на банския й едва я прикрива, Синди върти кормилото и се усмихва за пръв път:

— Хари, не е нужно да държиш стабилизатора, няма да го дърпаме, докато не се ударим в плажа.

Плажът, палмите, бунгалата са се смалили до размерите на пощенска картичка.

— Безопасно ли е да сме толкова навътре?

Тя отново се усмихва:

— Не сме толкова навътре.

Кормилото дърпа ръцете й, лодката се накланя. Водата тук: вече не е бледозелена като пъпеш, а зелена като жлъчка между вълните.

— Не сме навътре — повтаря той.

— Погледни натам. — Платно, малко по-голямо от проблясването на вълна. — Това са Уеб и Телма. Те са много по-навътре от нас.

— Сигурна ли си, че са те?

Синди се смилява над него:

— Ще обърнем другия борд, когато се приближим до онези скали. Знаеш ли какво значи да обърнем борда, Хари?

— Не точно.

— Ще сменим посоката. Платното ще се завърти, затова си пази главата.

— Според теб има ли акули?

Въпреки всичко, мисли си той, в това има някаква интимност, в това, че са сами, една и съща пяна се пръска по неговата и по нейната кожа, звуците на вятъра и водата, които заглушават всичко друго, извивката на рамото й, което блести като метал на светлината на това твърдо, безмилостно слънце, което кара слънцето, под което беше израснал, да изглежда оранжево и надуто в спомените му.

— Гледал ли си „Челюсти-2“? — пита тя в отговор.

— Нямаш ли чувството, че напоследък правят само продължения — на свой ред пита той. — На хората вече не им идват нови идеи.

Чувства се толкова изтощен и изпълнен с дълго сдържана сласт, че дори не се страхува за живота си сред тегнещата жестокост на всичко, което го заобикаля. Дори блестенето на слънцето по водата му се струва жестоко, като злоба, струяща право от небето, подобно на нитовете, които се удряха в крилата на самолета, докато се спускаха.

— Сменяме курса — казва Синди — откъм подветрената част.

Той коленичи и този път избягва удара. Вижда друга лодка — Рони и Дженис са се насочили към хоризонта. Дженис като че ли е отзад и върти руля. Кога ли се е научила? Сигурно на някой летен лагер. Човек трябва да е богат още от самото си раждане, за да се наслади на живота. Синди казва:

— Хайде, Хари, поеми руля. Много е просто. Това малко парче плат на върха на мачтата се казва ветропоказател. Показва откъде идва вятърът. Освен това трябва да следиш вълните и да държиш платното под ъгъл към него. Не трябва обаче предният край на платното да се ветрее. Това означава, че вървиш право срещу вятъра и тогава трябва да промениш курса. Избутваш лоста на кормилото далеч от тялото си, далеч от платното. Ще го усетиш, ще видиш. Напрежението между лоста и въжето е като ножица, страхотно е. Хайде, Хари, не се страхувай. Да си сменим местата.