Джон Апдайк - Заека богат

— Ще ти хареса. Ще ти хареса.

Нелсън казва на Пру, докато кара към Брюър във величествения стар морскосин крайслер на мама Спрингър:

— Познай какво. Успял е да убеди мама да си купят къща. Тя ми каза, че вече са ходили да видят около шест. Всички й се струват прекалено големи, но татко й казал, че трябва да се научи да мисли на едро. Аз пък мисля, че е откачил.

Пру тихо отговаря:

— Чудя се дали това няма нещо общо с нашето идване. — Искаше да си намерят самостоятелен апартамент в квартала на Джейсън, Пам и Слим и не можеше да разбере защо Нелсън иска да живее с баба си.

Някаква отбранителна ярост започва да се надига в него:

— Не виждам защо всеки нормален баща не би се радвал да сме наоколо. Има достатъчно място, а и баба не бива да живее сама.

— Сигурно е нормално — предполага жена му — за хора на тази възраст да искат да живеят сами.

— Кое му е нормалното да оставят старата жена да умре сама?

— Е, нали сега ние сме в къщата.

— Само временно.

— И аз така си мислех отначало, Нелсън, но сега не ми се вярва, че искаш да живеем сами. Ще ти дойда прекалено много, само ние двамата, ти и аз.

— Мразя гадни апартаменти и кооперации.

— Няма нищо, не се оплаквам. Сега се чувствам като у дома си там. Баба ти ми харесва.

— Мразя претъпканите блокове в центъра, обновени с малки магазинчета за удобството на разни педерасти и надрусани смесени двойки. Напомнят ми за Кент. Върнах се тук, за да се махна от оня фалш там. Такива като Слим се държат толкова ултракултурно, смъркайки кокаин и пиейки меск и разни други, а знаеш ли как си изкарва хляба? Касиер е в „Даймънд Каунти Лайт и Пауър“, лепи пликове с писма и ще стане началник на отдела си, ако работи там още десет години. Какво ще кажеш за тази кариера?

— Той не се прави на революционер, просто харесва хубави дрехи и други момчета.

— Хората трябва да са последователни — ядосва се Нелсън. — Не е честно да доиш обществото и в същото време да му се подиграваш. Една от причините да те харесвам повече от Мелани е, че тя беше толкова отдадена на всички тези радикални въпроси, не като теб.

— Не съм знаела — казва Пру още по-тихо, — че двете с Мелани сме се състезавали за теб. Докъде стигнахте двамата през лятото?

Той се втренчва напред, съжалил, че доверяването му е довело до това. Коледната украса в Брюър вече е сложена, червено, зелено и трепкащи гирлянди, които изглеждат изсъхнали и повехнали над улиците без сняг. Цялата украса е бледа сянка на коледното величие, което си спомня като дете, когато имаше изобилие от енергия и малко вандалщина. Тогава всеки стълб беше украсен с огромни естествени венци от борове, отсечени от местните хълмове, и един усмихнат Дядо Коледа с човешки ръст и сребристобяла шейна и осем елена със стъклени очи, облепени в нещо като истинска кожа, висяха от въжета, опънати от втория етаж на „Крол“ и покрива на сградата на цигарения склад отсреща. Прозорците в центъра от Четвърта до Седма улица бяха великолепно украсени с боядисани дървени войници и камили, и златни гайди се преплитаха с облаци стъклени нишки, а вечер тротоарите бяха претъпкани с купувачи. Коледни песни долитаха от затоплените магазини и се носеха из въздуха, който боцкаше като коледна елха. Беше невъзможно да не повярваш, че някъде в тъмнината зад града бебето Исус се ражда. Сега всичко беше толкова жалко. Градският бюджет беше орязан и половината магазини в центъра бяха празни. Пру настоява:

— Кажи ми. Знам, че е имало нещо.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Решава да нападне: ако позволиш на тези млади съпруги да те командват отсега, след време направо ще те контролират.

— Нищо не знаеш — отсича той. — Единственото, което знаеш, е да се криеш зад това проклето нещо в теб. В това си много добра. Господи.

Сега тя се втренчва напред, шината на ръката й е едно неясно петно в крайчеца на окото му. Очите му смъдят от свределите на празничните светлини в декемврийския мрак. Нека се прави на мъченица, колкото си ще. Човек се опитва да каже истината и какво получава — само мъка.

Усеща старата кола на баба си лъскава, но мързелива под него, заради всичкото това желязо, което навремето слагаха, дори жабката е обточена с метал. Когато Пру млъкне така, някакъв вкус се появява в гърлото му, вкусът на несправедливостта. Не я е молил да зачева това бебе, никой не я е молил, а сега, когато се ожени за нея, има наглостта да се оплаква, че не е наел самостоятелен апартамент. Дай им едно нещо и те веднага искат друго. Жени, те са като дупки, пъхаш в тях едно след друго и никога не стига, пъхаш там целия си живот, а те се усмихват с онази крива, малко тъжна усмивка и съжаляват, че не си се справял по-добре, когато всичко вече е казано и направено. Вече достатъчно е хлътнал, тя няма да го принуждава да затъва още повече. Понякога, когато я погледне отзад, не може да повярва колко дебела е станала, хълбоците й са големи като на крава, готова да роди не някакво малко розово създание, а някакъв рогат бял носорог, който има толкова общо с Нелсън, колкото някой от Луната. Ето какво ти докарват жените, когато природата те управлява — излизаш от контрол.