Джон Апдайк - Заека богат

Стягането в гърлото му е прекалено силно, трябва да каже нещо:

— Като си говорим за чукане, какво ще кажеш за нас двамата?

— Не мисля, че трябва да го правим сега. А и без това се чувствам толкова грозна.

— Грозна или не, ти си моя. Ти си старата ми женичка.

— Толкова ми се доспива, не можеш да си представиш. Но си прав. Хайде да направим нещо довечера. Да си тръгнем рано. Ако някой ни покани на гости след „Лейд Бек“, няма да ходим.

— Видя ли, ако имахме собствен апартамент, както толкова настояваш, ние трябваше да каним гости. При баба поне се спасяваме от това.

— Аз наистина се чувствам добре там — казва тя с въздишка.

Какво означава това? Означава, че не би трябвало да я извежда вечер — вече е женен, работи и не би трябвало да се забавлява.

Нелсън мрази работата, всяка сутрин се събужда с човъркане в корема, като че ли в него расте нещо, този бял носорог. Тези коли кабрио го гледат всеки ден, без никой да ги купува, а Джейк и Руди не могат да преживеят, че взе онова малко кавазаки, като че ли беше някаква голяма шега, която беше изиграл на баща си. Изобщо не искаше да става така, но онзи тип толкова го умоляваше и Нелсън искаше да разкара меркурия от фирмата, защото всеки път, когато го видеше, се сещаше как баща му му се присмиваше и не искаше да го изслуша, и се наложи да изпотроши двете коли, за да изтрие онази самодоволна усмивка — „сигурно се шегуваш“ — от лицето му. Не беше честно. В изложбения салон се чувства като на сцена, без да е научил репликите си достатъчно добре. Може да е от дрогата, която взема, от кокаина изтъняват стените в носа, а сега се говори, че тревата наистина разгражда мозъчните клетки, ТНС задръства мастните клетки и те кара да оглупееш за месеци наред, като всички тези младежи, на които им порастват гърди, защото нещо е било потискано, когато са станали на тринайсет. Напоследък Нелсън получава разни видения — дори когато стои изправен с широко отворени очи на хора с дупки на мястото на ноздрите от прекалено много кокаин или на Пру, лежаща в болницата с онова бебе носорог с червени очи. Сигурно има нещо общо с гипса на ръката й, който вече се беше захабил и се ронеше по краищата, а марлята под шината прозираше. И баща му, който ставаше все по-дебел, защото вече не тичаше, а кожата му свети, сякаш порите му абсорбират храна от въздуха.

В една от книжките, които Нелсън имаше като дете, с твърди лъскави корици и черен гръб, подобен на електрически кабел, имаше картинка на великан с подпухнало зелено лице с косми, които се подават отвсякъде. Още по-лошо беше, че великанът се усмихваше, хилеше се с онази лигава усмивка и раздалечени зъби, каквито великаните обикновено имаха, докато надничаше в една пещера, където две деца — момче и момиче, вероятно братче и сестриче, които бяха героите от приказката — пълзяха като силуети в сенките. На картинката се виждаше само задната част на главите им, това си ти, гледаш навън, гонен, прекалено уплашен да помръднеш и мускулче или да дишаш, докато огромното радостно, подпухнало лице изпълва слънчевия отвор на пещерата. Точно така си представя баща си тези дни — той, Нелсън е в някакъв тунел и баща му запълва отвора, откъдето може да излезе на слънце. Старият дори не знае, че го прави, той просто върви редом с онази жалка крива усмивка, махването, с което го отпраща, докато се врътва и излиза разочарован. Ето това беше, беше разочаровал баща си, трябваше да бъде нещо различно от това, което е, и сега всички мъже във фирмата, не само Джейк и Руди, а и Мани, и механиците, покрити с грес, на които само кожата около очите беше бяла, го гледаха втренчено и също го бяха разбрали. Той не е баща си, не е толкова висок, не може да хвърля топката така, както Хари Енгстръм може. И в света няма друг свидетел, освен Нелсън, който да заяви, че баща му беше виновен, подлец, страхливец и убиец, и когато се опитва да го обяви, нищо не се получава, целият свят му се присмива, докато седи с отворена уста, от която не излизат думи. Великанът поглежда вътре и Нелсън се навира още по-навътре в тунела. Харесва „Лейд Бек“, защото му прилича на уютен тунел, харесва дима, пиячката и цигарите с трева, които се подават от ръка на ръка под масите и приемането, чувството на принадлежност в задимения тунел, плъхове, неудачници, на кого му пука, не е нужно да слушаш какво ти говорят, защото и без това никой няма да си купи тойота или застрахователна полица, или нещо друго. Защо не измислят общество, в което хората да получават това, от което се нуждаят, и да правят каквото си искат? Баща му би казал, че това би било фантастично, но че животните живеят така през цялото време.