Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Мишелова посече тежката паяжина пред него, отстъпи на две крачки, след това с висок скок се метна върху му. Скалпел го прониза, забивайки се между осемте новообразувани очи, лъскави като късчета черен кехлибар, и паякът се сгърчи като пробит мехур, изпускайки гнусна миризма.

След миг Мишелова и Фафрд се взираха право в стаята на магьосника, алхимичната му лаборатория. Беше почти същата, каквато я бяха видели по-рано, само дето някои неща се бяха удвоили или размножили още повече.

Върху дългата маса бълбукаха две реторти, шийките им изпускаха плътно, гърчещо се въже по-бързо, отколкото се движи черната блатна кобра, която може да надбяга човек — и то не в два еднакви кондензатора, а в самия въздух на стаята (ако това, което изпълваше Дома на Крадците, можеше да се нарече въздух), и тези въжета тъчаха преграда между техните мечове и Христомило, който отново се бе извисил, макар и прегърбен, над магьосническия си кафяв пергамент, но този път ликуващият му поглед бе впит почти неотклонно във Фафрд и Мишелова, като само от време на време се стрелкаше надолу към текста на магията, която устата му монотонно напяваше.

На другия край на масата, в свободно от паяжината пространство, подскачаше не само Сливикин, а и един голям плъх, напълно отговарящ му по размери, като се изключи главата.

От мишите дупки в подножието на стените блещукаха множество чифтове лъскави червени очички.

С яростен вой Фафрд се захвана да сече черната преграда, но въжетата на мига бяха замествани от нови, излизащи от шийките на ретортите, а отрязаните краища вместо да се отпуснат и да клюмнат, взеха да се протягат хищно към него като пипалата на лоза-удушвач.

Той внезапно прехвърли Сив Жезъл в лявата си ръка, а с дясната извади дългия си нож и го метна към магьосника. Летейки към своята цел, той преряза три нишки, бе отклонен и забавен от четвърта и пета, почти спрян от шеста, докато накрая увисна безполезен в извитата хватка на седма.

Христомило се изкикоти високо и се ухили, показвайки големите си предни зъби, а Сливикин заврещя в екстаз и заподскача още по-високо.

Мишелова запрати Котешки Нокът, но не постигна по-добър резултат — всъщност дори по-лош, тъй като действието му даде възможност на две от стрелкащите се нишки смог да се увият около него — едната обездвижи ръката му с меча, а втората се стегна около врата му и започна да го души. Черни плъхове се заизсипваха от големите дупки в затрупаните с боклуци основи на стените.

Междувременно други нишки се увиха около глезените, коленете и лявата ръка на Фафрд, като едва не го повалиха. Но докато се бореше да запази равновесие, той измъкна от колана си кинжала на Влана и го изнесе зад рамото си — сребърната му дръжка сияеше, а острието му бе покрито с кафяви петна от засъхналата кръв на плъха.

Щом Христомило го зърна, усмивката изчезна от устните му. Магьосникът нададе странен умолителен писък и отскочи назад от пергамента си и от масата, вдигайки своите уродливи, сгърчени ръчички, за да се предпази от неизбежната участ.

Кинжалът на Влана прелетя безпрепятствено през черната паяжина — дори нишките като че ли се отдръпваха от него — и през вдигнатите ръце на магьосника, за да се забие до дръжката в дясното му око.

Той изпищя тънко в ужасна агония и впи длани в лицето си.

Черната паяжина се загърчи сякаш в предсмъртни спазми.

Ретортите се пръснаха като една, разливайки лавата си върху покритата с белези маса и потушавайки сините пламъци, докато в същото време дебелото дърво започна да пуши леко по ръба на огнената течност. Лавата закапа с пльокане върху тъмния мраморен под.

С един последен тих вик Христомило се килна напред, все още държейки ръце върху очите си над стърчащия нос, с показващата се между пръстите му сребърна дръжка на кинжала.

Паяжината избледня като прясно мастило, залято с чиста вода.

Мишелова се втурна напред и промуши Сливикин и големия плъх с един удар на Скалпел, преди създанията да разберат какво става. Те също умряха бързо, с тънки писъци, а всички останали плъхове свиха опашки и потънаха в дупките си със скоростта на черни мълнии.

Тогава изчезна и последната следа от нощен смог и Фафрд и Мишелова изведнъж се оказаха сами, с три трупа, стоящи сред мъртвешката тишина, която като че ли изпълваше не само тази стая, а и целия Дом на Крадците. Дори лавата от ретортите бе замряла неподвижно и се втвърдяваше, а дървото на масата вече не пушеше.