Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

След това, отново без да разменят и думичка, Мишелова обви ръката си с една малка рогозка и като бръкна в камината, преобърна пламтящото кюмбе напред върху пропитите с масло черги. Жълти пламъци лумнаха около него.

Двамата се завъртяха и хукнаха към вратата. С трясък, по-мощен от всички преди него, подът пропадна. Те отчаяно издрапаха по стръмния хълм от свличащи се килими и достигнаха вратата точно преди всичко зад тях да рухне и пламтящите черги, кюмбето, целият запас дърва и свещи, златната кушетка, всички малки масички, кутийки и буркани — и неописуемо обезобразените тела на техните първи любими — да се свлекат в сухата, прашна, тънеща в паяжини стая на долния етаж, а дългите пречистващи или поне заличаващи пламъци да започнат да се катерят нагоре.

Те се хвърлиха надолу по стълбището, което в мига, щом достигнаха земята, се откъсна от стената и се срути с глух трясък в мрака. Наложи им се да се катерят по останките, за да излязат на Уличката на Костите.

Дотогава пламъците вече стрелкаха ярките си гущерови езици от залостените с капаци прозорци на тавана и другите, заковани с дъски, на долния етаж. Докато стигнат Чумната Уличка, тичайки един до друг с всички сили, сигналът за пожар на „Сребърната змиорка“ вече кънтеше бясно зад тях.

Все още тичаха, когато свиха по разклонението на Уличката на Смъртта. Тогава Мишелова улови Фафрд и го накара да спре. Едрият мъж замахна към него с яростни проклятия и се удържа — с все така безумно изражение на бледото си лице — едва когато Мишелова извика задъхано:

— Само десет сърцеудара да приготвя оръжията.

Той измъкна торбата от колана си и стискайки я здраво за гърлото, я фрасна в калдъръма — достатъчно силно, за да строши не само бурканите с масло, но и гърненцето с въглени, така че след малко дъното на торбата вече се разгаряше.

Тогава той извади блестящия Скалпел, а Фафрд — Сив Жезъл и двамата се втурнаха нататък, като Мишелова размахваше торбата си в големи кръгове отстрани, за да разпалва пламъците. Тя представляваше вече същинско огнено кълбо, изгарящо лявата му ръка, когато двамата профучаха през Евтината Улица и нахълтаха в Дома на Крадците. Тогава Мишелова подскочи, завъртя я и я метна в голямата ниша над портата.

Пазачите в нишата изпищяха от изненада и болка, щом огънят обхвана скривалището им, и нямаха никакво време да използват мечовете си или каквото там друго оръжие имаха срещу двамата нашественици.

Обучаващите се крадци се заизсипваха през вратите отпред, привлечени от разнеслите се писъци и тропот на крака, а след това веднага се хвърлиха обратно, щом съзряха свирепо бушуващите пламъци и връхлитащите срещу тях два демона, размахали дългите си, блестящи мечове.

Един мършав дребен чирак — едва ли имаше и десет години — се забави прекалено много. Сив Жезъл го прониза безмилостно в мига, когато големите му очи се облещиха, а малката му уста зейна от ужас или за да моли Фафрд за пощада.

Тогава някъде отпред долетя странен виещ зов, от който настръхваха косите, и при него вратите започнаха да се захлопват, вместо да бълват въоръжени стражи — нещо, за което двамата почти се молеха, горейки от желание да ги набодат на мечовете си. Също така въпреки че дългите, закрепени в скоби факли изглеждаха съвсем нови, коридорът бе мрачен.

Причината за последното им се изясни, когато се втурнаха нагоре по стълбите. Нишки нощен смог се точеха в шахтата, материализирайки се от нищото или от въздуха.

Нишките растяха, умножаваха се и ставаха все по-осезаеми. Докосваха ги и се лепяха гадно. В горния коридор те се протягаха от стена до стена и от пода до тавана като гигантска паяжина и бяха толкова веществени, че Мишелова и Фафрд трябваше да ги секат, за да преминат, или така поне смятаха обезумелите им мозъци. Черната паяжина приглушаваше леко рецитацията на зловещия виещ глас, който се донасяше от седмата врата отпред и този път завърши с весело кудкудякане и кикот, безумен като яростта на двамата нападатели.

Тук вратите също се захлопваха. В мимолетен проблясък на разумна мисъл, на Мишелова му се стори, че не от него и Фафрд се боят крадците, тъй като още не ги бяха видели, а по-скоро от Христомило и неговата магия, въпреки че той работеше в защита на Дома на Крадците.

Дори стаята с картата, откъдето бе най-вероятно да ги връхлети контраатака, бе плътно затворена с голяма, дъбова, обкована с желязо врата.

Вече им се налагаше по два пъти да секат черната, висяща, дебела като въже паяжина за всяка стъпка напред, която успяваха да спечелят. Между стаята с картата и свърталището на магьосника, върху мастиленочерната паяжина, се образуваше в началото ефимерен, но бързо придобиващ плътност черен паяк с размери на вълк.