Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Не след дълго на изток от Евтината Улица двамата другари успяха да слязат на земята, озовавайки се в Чумната Уличка зад тесните помещения на шивача Натик Чевръстопръсти.

Тогава те най-сетне се огледаха един-друг, овързаните си мечове, мръсните си лица и дрехи, допълнително оцапани от покривните сажди, и се смяха, смяха, смяха. Фафрд продължи да реве весело, докато се наведе да масажира левия си крак над и под коляното. Това гръмогласно и напълно спонтанно присмиване над себе си продължи, докато двамата освобождаваха мечовете си от увиващите ги парцали — а Мишелова се държеше, сякаш неговият е някакъв подарък-изненада — и отново окачиха ножниците на коланите си. Напрежението бе изцедило от тях и последната капчица от силното вино и дори още по-силния миризлив парфюм, но те не изпитваха ни най-малко желание за повече пиене. Искаха само да се приберат у дома, да се наплюскат до насита, да се нагълтат с горещо, горчиво гаве и да разкажат надълго и нашироко на прекрасните си момичета за своето лудо приключение.

Те продължиха да крачат бързо рамо до рамо, като от време на време си хвърляха по някой поглед и се кикотеха, но без да престават да се озъртат напред и назад с обичайната си предпазливост за евентуални преследвачи или засади, въпреки че не очакваха такива.

Чиста от нощния смог и обляна в звездна светлина, тясната уличка изглеждаше много по-малко воняща и потискаща, отколкото когато бяха потеглили. Дори в миризмата на Лайняния Булевард се долавяше някаква свежест.

Само веднъж, за един кратък миг, двамата станаха сериозни.

Фафрд каза:

— Наистина тази нощ ти беше гениален пиян идиот, докато аз от своя страна бях просто пиян дръвник. Да си вържа крака! Да си омотаем мечовете така, че да можем да ги ползваме само като тояги!

Мишелова сви рамене.

— И все пак несъмнено това омотаване на мечовете ни предпази от извършването на многобройни убийства.

Фафрд отвърна малко разгорещено:

— Да погубиш някого в битка не е убийство.

Мишелова отново сви рамене.

— Да погубиш някого си е убийство, независимо с колко красиви думи го наричаш. Също както яденето е плюскане, а пиенето — къркане. Богове, колко съм ожаднял, прегладнял и изтощен! Елате ми, меки възглавнички, храна и димящо гаве!

Те забързаха по дългото, скърцащо стълбище със строшени стъпала и когато и двамата се озоваха пред вратата, Мишелова я блъсна с намерението да я отвори рязко и изненадващо.

Тя не помръдна.

— Залостена е — каза той кратко на Фафрд. Сега забеляза, че почти никаква светлина не се процеждаше през цепнатините на вратата или зарешетените прозорци — само съвсем бледо оранжево-червено сияние. Тогава той рече с нежна усмивка и разчувстван глас, в който се таеше почти незабележим оттенък на безпокойство:

— Легнали са си, безгрижните девойчета!

Той потропа силно три пъти, после прикривайки устните си с шепи, тихо извика в цепнатината на вратата:

— Ехо, Ивриан! Прибирам се жив и здрав. Хей, Влана! Трябва да се гордееш с твоя човек, той повали безчислени пълчища крадци от Гилдията с единия си крак вързан отзад!

Отвътре не се чу нито звук — тоест, ако не се брои едно едва доловимо шумолене, толкова тихо, че човек не можеше да е сигурен дали не си въобразява. Фафрд бърчеше ноздрите си.

— Надушвам пушек.

Мишелова заблъска пак по вратата. Отново не получи отговор.

Фафрд го отстрани от пътя си, присвивайки едрото си рамо, за да разбие вратата.

Мишелова поклати глава и със сръчно почукване, приплъзване и дръпване извади една тухла, която само преди миг изглеждаше здраво вградена в стената край вратата. Той пъхна вътре ръката си до рамото. Чу се стърженето на отместващо се резе, после на второ и трето. Мишелова бързо извади ръката си и още при първото докосване вратата се отвори широко навътре.

Но нито той, нито Фафрд се втурнаха веднага през отвора, както бяха възнамерявали, защото оттам ги лъхна неопределим мирис на опасност и неизвестност, примесен с гъст пушек, лека, противна миризма, която макар да бе женска, не беше от благоуханен парфюм, и стара, горчива животинска воня.

Те можеха да видят смътно стаята в оранжевото сияние, идващо от правоъгълника на отворената вратичка на малкото, боядисано в черно кюмбе. Само че този правоъгълник не стоеше нормално изправен, а бе неестествено килнат; очевидно кюмбето беше полупрекатурено и сега се опираше на страничната стена на камината, а вратичката му бе увиснала надолу.