Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Петата врата бе затворена, но не и шестата. Мишелова хвърли едно око вътре, като носът му обърса касата. После пристъпи напред и се втренчи във вътрешността с очаровано изражение на лицето, избутвайки черната превръзка на очите си нагоре, за да вижда по-добре. Фафрд се присъедини към него.

Стаята бе голяма, лишена, доколкото можеше да се види, от човешко или животинско присъствие, но пълна с изключително интересни неща. От височината на коленете нагоре цялата отсрещна стена представляваше карта на град Ланкмар и близките околности. Изглежда бяха изобразени всяка сграда и улица, чак до най-жалкия коптор и най-тесния проход. Имаше следи от скорошно заличаване и прерисуване на много участъци, а тук-там се виждаха малки цветни йероглифи със загадъчно значение.

Подът беше мраморен, а таванът — син като лазурит. Стените вляво и вдясно бяха гъсто осеяни с предмети, заключени с халки и катинари. Едната бе покрита с всякакви видове инструменти за крадене — от огромен, дебел лост, който изглеждаше така, сякаш може да премести вселената, или поне вратата на съкровищницата на Сюзерена, до една толкова тънка пръчица, че би могла да е жезъл на елфическа кралица, и която изглежда бе направена така, че да може да се разтяга и да измъква отдалеч ценните дрънкулки, стоящи върху тънкокраката тоалетна масичка с плот от слонова кост на някоя благородна дама; върху другата стена бяха наредени всякакви чудновати, сияещи в злато и проблясващи от скъпоценни камъни предмети, очевидно спомени, подбрани заради своята оригиналност от плячката на незабравими грабежи — като се започне от тънката златна женска маска, секваща дъха с прекрасните си очертания, но гъсто обсипана с рубини, имитиращи петна от сифилис в последна фаза, и се стигне до нож с острие от плътно наредени един до друг клиновидни диаманти, който изглеждаше остър като бръснач.

Навсякъде бяха разхвърляни маси, покрити с макети на жилищни домове и други сгради, които изглежда бяха точни до най-малките подробности — чак до отдушника под улука на покрива и отточната тръба на нивото на земята или до пукнатините в стените. Много от тях бяха представени в разрез, частично или изцяло, за да покажат вътрешното разположение на стаите, килерите, трезорите, вратите, коридорите, тайните проходи, димоотводите и вентилационните шахти също толкова детайлно.

В средата на стаята имаше гола кръгла маса на квадрати от абанос и слонова кост. Около нея бяха наредени седем тапицирани стола с права облегалка, единият от тях, обърнат към картата и с гръб към Мишелова и Фафрд, бе по-висок и по-широк от останалите — стол на началник, най-вероятно на Кровас.

Мишелова пристъпи напред на пръсти, непреодолимо привлечен, но лявата ръка на Фафрд го стисна за рамото като желязната ръкавица на минголска броня и също толкова непреодолимо го издърпа назад.

Като се намръщи с неодобрение, севернякът смъкна черната превръзка обратно върху очите на Мишелова и посочи напред с ръката, в която държеше патерицата, след това тръгна в тази посока с най-внимателно премерени, тихи подскоци. Мишелова сви разочаровано рамене и го последва.

Още щом отместиха очи от входа, но преди да се скрият от поглед, една късо подстригана глава с добре оформена черна брада се подаде като змия иззад най-високия стол и ги проследи с дълбоко хлътналите си, но блестящи очи. После гъвкава като влечуго дълга ръка последва главата, докосна тънките устни със змиевиден показалец, призовавайки за тишина, а след това даде знак с пръсти на двете двойки мъже в тъмни туники, които стояха от двете страни на вратата с гръб към стената на коридора, всеки от тях стискащ закривен нож в едната си ръка и увита с кожа тежка оловна тояга в другата.

Когато Фафрд бе по средата на пътя към седмата врата, откъдето продължаваше да се носи монотонният, зловещ речитатив, през нея се стрелна слабичък, блед като платно младеж, чиито тесни ръце затискаха устата под изцъклените му от ужас очи, сякаш да потиснат писък или напън за повръщане, а под мишницата си стискаше метла, която му придаваше вид на млад чернокнижник, готвещ се за полет. Той профуча покрай Фафрд и Мишелова и изчезна с глухо тупкане на бягащи крака по килима, което премина в екливо трополене по стълбите, преди да заглъхне.

Фафрд погледна отново с гримаса към Мишелова и сви рамене, след това приклекна със свободния си крак, докато коляното на вързания опря в пода, и подаде наполовина лицето си иззад касата на вратата. След малко, без да променя позата си, даде знак на Мишелова да се приближи. Последният бавно надникна иззад касата току над Фафрд.