Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Звукът от стъпки разруши тази сцена, както камъните прогонват отражение във водата, и го върна в настоящето. После прозвуча глас:

— Дъщеря ти идва, о, херцоже.

Мишока събра решителността си. Не бе осъзнавал колко много се ужасява от тази среща, дори при болката, която изпитваше. Усещаше горчива сигурност, че Ивриан няма да се е вслушала в думите му. Тя не беше зла, той го знаеше, и не бе имала намерение да го предава, но също така й липсваше кураж. Щеше да се появи разциврена и нейното страдание щеше да го лиши и от малкото самообладание, което можеше да събере, и да провали последния му отчаяно безумен замисъл.

Сега се приближаваха по-леки стъпки — нейните. Имаше нещо необичайно отмерено в тях.

Костваше му допълнителна болка да извърне глава така, че да вижда входа; и все пак той го направи и видя как фигурата й се очерта, когато тя навлезе в обсега на червеникавата светлина, хвърляна от факлите.

После той зърна очите й. Те бяха ококорени широко. Бяха се втренчили право в него. И не се извърнаха. Лицето й бе бледо, завладяно от мъртвешко спокойствие.

Видя, че е облечена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна.

И тогава душата на Мишока възликува, защото той знаеше, че тя е сторила това, което й бе заръчал. Главас Ро беше казал: „Измъчваният може да прати страданията си обратно към своя мъчител, стига мъчителят да бъде подмамен да отвори проход за неговата омраза.“ И сега имаше открит проход за него, водещ към самата същност на Джанарл.

Мишока жадно прикова поглед в немигащите очи на Ивриан, сякаш те бяха езера от черна магия под студената луна. Тези очи, знаеше той, можеха да приемат това, което им изпрати.

Той я видя да се настанява до херцога. Видя как херцогът изгледа косо дъщеря си и подскочи, сякаш е видял призрак. Но Ивриан не погледна към него, само ръката й се протегна и се сви около китката му, и херцогът се отпусна разтреперан в стола си.

— Продължавай! — чу той как херцогът извика на инквизиторите, и този път паниката в гласа му бе много близо до повърхността.

Колелото се завъртя. Мишока се чу да стене жално. Но сега в него имаше нещо, което можеше да се извиси над болката и което не взимаше участие в стенанията. Той усети, че има пътека между неговите очи и тези на Ивриан — проход с каменни стени, през който силите на човешкия дух и дори на нещо още по-голямо можеха да бъдат запратени, ревящи като буен планински поток. И тя все още не се извръщаше. Никакво изражение не пробягваше по лицето й, докато той стенеше, само очите й сякаш потъмняха, когато тя пребледня още повече. Мишока усети как чувствата се размърдват в тялото му. През парещите вълни на болката омразата му изплува на повърхността и се понесе по нея. Той запрати своята ненавист по каменния проход, видя как лицето на Ивриан става още по-мъртвешко, когато тя я връхлетя, зърна я как затегна хватката върху китката на баща си и почувства треперенето, което последният вече не можеше да овладее.

Колелото се завъртя. Някъде отдалеч Мишока дочу силен, сърцераздирателен писък. Но една част от него вече бе извън стаята — усещаше как се издига високо, към ледената пустота над света. Видя просната под него нощна панорама от гористи хълмове и долини. Близо до върха на един хълм имаше струпана групичка миниатюрни каменни кули. Но той, сякаш надарен с магически взор на лешояд, можеше да вижда през стените и покривите на тези кули, чак до самите им основи, виждаше малката, сумрачна стаичка, в която щъкаха човечета, по-дребни и от насекоми. Някои работеха с механизъм, причиняващ болка на създание, което би могло да бъде бледа, гърчеща се мравка. И болката на това създание, чиито тънички писъци той едва-едва дочуваше, оказваха странен ефект върху него на тази височина, укрепвайки вътрешните му сили и смъквайки булото от очите му — булото, което досега бе прикривало цяла една черна вселена.

Той започна да чува около себе си могъщ шепот. Леденият мрак бе разпръснат от каменни криле. Стоманената светлина на звездите прониза мозъка му като ножове, които не причиняваха болка. Той усети как от висините го връхлита бесен черен въртоп от зло, като препускащи черни тигри, и знаеше, че може да го контролира. Остави го да протече през тялото му и след това го запрати по нерушимия път, водещ към две точици мрак в малката стаичка долу — взиращите се очи на Ивриан, дъщерята на херцог Джанарл. Видя чернотата от сърцето на урагана да плъзва по лицето й като мастилено петно, да се просмуква в белите й ръце и да обагря пръстите й. Видя как дланта й се вкопчи конвулсивно в ръката на баща й. Видя я как протяга другата си длан към херцога и поднася разтворените си устни към бузата му.