Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

После, след деня на смъртта на майка й, баща й не проявяваше към нея нищо друго, освен странно извратена жестокост. Може би неговото възмущение, задето няма син, го караше да се отнася с нея като със страхливо момче, вместо като с момиче, и да окуражава своите подчинени да я малтретират — от прислужничките, които се правеха на призраци край леглото й, до кухненските слугини, които слагаха жаби в млякото й и коприва в салатата й.

Понякога й се струваше, че гневът от липсата на син е твърде слабо обяснение за бащините й жестокости и че той си отмъщава чрез Ивриан на мъртвата си жена, от която със сигурност се бе страхувал и която все още влияеше на постъпките му, тъй като той никога не се ожени отново и не си вземаше открито любовници. Или може би имаше нещо вярно в това, което й бе казал за нейната майка и Главас Ро… не, това със сигурност трябваше да е плод на безумното му въображение. Или може би, както понякога й казваше, искаше да я накара да живее по порочния и кръвожаден пример на майка й, опитвайки се да пресъздаде своята мразена и обожавана съпруга в лицето на дъщеря си и намирайки странно удоволствие в неподатливостта на материала, с който работеше, и в гротескността на всички свои усилия.

Тогава Ивриан откри убежище в лицето на Главас Ро. Когато за пръв път попадна на белобрадия старец по време на самотните си скитания из гората, той наместваше счупения крак на едно еленче и й разказа тихо за пътищата на доброто и за братството на всичко живо, хора и животни. И тя се връщаше ден след ден, за да чуе как смътните й догадки се разкриват пред нея като дълбоки истини и да открие убежище в неговото безкрайно състрадание… и за да изследва своето плахо приятелство с умния му чирак. Но сега Главас Ро бе мъртъв, а Мишока бе поел по пътя на паяка, или следата на змията, или пътеката на котарака, както понякога старият чародей наричаше злата магия.

Тя вдигна очи и видя Мишока да язди малко напред и встрани от нея, с вързани зад гърба ръце, а главата и тялото му превити напред. Връхлетяха я угризения, защото знаеше, че тя е виновна за неговото залавяне. Но по-лоша от угризенията беше болката от изгубената възможност, защото там, пред нея яздеше обречен единственият човек, който можеше да я спаси от собствения й живот.

Едно стесняване на пътя я приближи до него. Тя изрече бързо и засрамено:

— Ако има нещо, което мога да направя, за да ми простиш поне малко…

Погледът, който той й хвърли нагоре и встрани, беше пронизителен, оценяващ и учудващо жив.

— Може и да има — промърмори младежът тихо, така че ловците отпред да не го чуят. — Както сигурно знаеш, баща ти ще накара да ме измъчват до смърт. Ще ти наредят да гледаш. Направи само това. Дръж очите си приковани в моите през цялото време. Седи близо до баща си. Дръж ръката си върху неговата. А, и освен това го целуни. Най-вече не показвай нито за миг страх или погнуса. Бъди като изваяна от мрамор статуя. Гледай до края. И още нещо — ако можеш, носи някоя от роклите на майка си, или ако не рокля, то друга част от облеклото. — Той й се усмихна леко. — Направи го и поне ще имам утешението да те видя как тръпнеш… и тръпнеш… и тръпнеш!

— Стига си мърморил магии! — извика ловецът внезапно, дръпвайки коня на Мишока напред.

Ивриан се олюля, сякаш я бяха зашлевили в лицето. Бе мислила, че нещастието й не може да стане по-голямо, но думите на Мишока бяха последният удар. В този миг кавалкадата излезе на открито и крепостта изникна пред тях — огромна рогата и назъбена сянка на фона на изгрева. Никога преди не й беше приличала толкова на отвратително чудовище. Ивриан почувства, че високите й порти са железните челюсти на смъртта.

Влизайки в килията за изтезания дълбоко в подземията на крепостта, Джанарл усети гореща вълна на ликуване, точно както когато той и ловците му затваряха обръча около преследваното животно. Но на върха на вълната имаше съвсем лека пяна от страх. Чувствата му приличаха малко на тези на прегладнял като вълк човек, който е поканен на пищен банкет, обаче е бил предупреден от гадатели да се пази от отрова. Преследваше го трескавото, уплашено лице на мъжа, ранен в ръката от ръждивия бронзов меч на магьосничето. Очите му срещнаха тези на чирака на Главас Ро, чието полуголо тяло бе разпънато — макар все още не болезнено — върху дибата 7, и усещането за страх на херцога се изостри. Бяха прекалено изпитателни тези очи, прекалено хладни и заплашителни, прекалено намекващи за магически сили.