Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Четирима ловци изскочиха от храсталака с извадени мечове, а на три крачки зад тях — Гискорл. Мишока ги пресрещна по средата на пътя. Те скоро откриха, че този път не си имат работа със заслепен от гняв младок, а с хладнокръвен и умел майстор на меча. Сякаш в примитивното му оръжие имаше някаква магия. Той разпори рамото на първия нападател с добре премерено мушване, обезоръжи втория с неочакван финт, след това хладнокръвно се зае да отбива ударите на останалите двама, отстъпвайки бавно. Но още ловци последваха първите четирима и го обкръжиха. Продължавайки да се сражава с ужасна скорост, като отвръщаше на удара с удар, Мишока накрая бе повален от очевидно неудържимия напор на атаката им. Те му завързаха ръцете и го изправиха на крака. Той кървеше от порязване по бузата, но държеше главата си високо изправена, макар да бе рошава като на звяр. Налятите му с кръв очи откриха Ивриан.

— Трябваше да се сетя — каза той с равен глас, — че след като предаде Главас Ро, няма да мирясаш, докато не предадеш и мен. Добре се справи, момиче. Надявам се смъртта ми да ти достави голямо удоволствие.

Гискорл се изсмя. Думите на Мишока шибнаха Ивриан като камшик. Тя не можеше да го погледне в очите. След това осъзна, че зад Гискорл стои мъж на кон, и като вдигна поглед, видя, че това е баща й. Едрото му тяло бе прегънато от болка. Лицето му приличаше на смъртна маска. Изглеждаше истинско чудо, че успява да се държи върху седлото.

— Бързо, Гискорл! — изсъска той.

Но мършаволикият мъж вече душеше около отвора на пещерата като добре обучен пор. Той нададе доволен вик и свали една малка фигурка от каменен корниз над огъня, който след това стъпка. Понесе фигурката толкова внимателно, сякаш бе направена от паяжина. Докато минаваше покрай Ивриан, момичето видя, че това е глинена кукла — колкото висока, толкова и широка, облечена в кафяви и жълти листа, а чертите й гротескно наподобяваха тези на баща й. Беше пронизана на няколко места с дълги костени игли.

— Това е, о, господарю — каза Гискорл, повдигайки я, но херцогът само повтори:

— По-бързо, Гискорл!

Мъжът започна да измъква най-дългата игла, която пронизваше куклата през средата, обаче херцогът се задъха в агония и извика:

— Не забравяй балсама!

При което Гискорл извади със зъби тапата на една стъкленица и изля върху тялото на куклата съдържащата се в нея гъста като сироп течност. Херцогът въздъхна с леко облекчение. Тогава Гискорл внимателно се зае да извади иглите, една по една, и при измъкването на всяка от тях дъхът на херцога изсвирваше и той притискаше ръка към рамото или бедрото си, сякаш вадеха иглите от собственото му тяло. След като и последната бе извадена, той се отпусна върху седлото и стоя така дълго време. Когато най-сетне вдигна глава, настъпилата промяна бе поразяваща. Лицето му отново бе придобило цвят, бръчките на болка бяха изчезнали, а гласът му бе мощен и кънтящ.

— Отведете затворника в крепостта, където ще изчака присъдата ни — извика той. — Нека това бъде предупреждение за всички, които практикуват магия в нашите владения. Гискорл, ти доказа, че си верен служител. — Очите му се спряха върху Ивриан. — А ти си си играла с магии прекалено често, момиченце, и имаш нужда от нови наставления. Като начало ще бъдеш свидетелка на наказанието, което ще въздам на това гнусно магьосниче.

— Окажи ми малка милост, о, херцоже! — извика Мишока. Той бе закрепен върху едно седло, а краката му бяха вързани под корема на коня. — Дръж гнусната си шпионираща дъщеря далеч от погледа ми. И не й давай да гледа мъченията ми.

— Някой да го зашлеви през устата — нареди херцогът. — Ивриан, язди плътно зад него — заповядвам ти.

Бавно малката кавалкада се насочи към крепостта в изсветляващото утро. Конят на Ивриан й бе доведен и тя зае отреденото й място, потънала в злочестина и пораженческо чувство. Като че ли виждаше целия си живот, разпрострял се пред нея — минало, настояще и бъдеще — и той се състоеше единствено от страх, самота и болка. Даже споменът за майка й, умряла когато тя беше малко момиченце, бе нещо, което все още караше сърцето й да заблъска в паника — смела, красива жена, която винаги носеше в ръка камшик и от която дори баща й се боеше. Ивриан си спомни как когато слугите й донесоха вестта, че тя си е строшила врата при падане от кон, единствената й емоция беше страхът, че я лъжат и че това е някакъв нов трик на майка й да приспи нейното внимание, след което ще последва ново наказание.