Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Той ядосано си каза, че малко болка скоро ще промени изражението им в безизходна паника. Каза си, че е естествено все още да е нервен от ужасите на изминалата нощ, когато животът едва не бе изтръгнат от него с помощта на нечисти магии. Но дълбоко в сърцето си знаеше, че този страх винаги е бил в него — страхът от нещо или някого, който един ден ще се окаже по-силен от него и ще го нарани така, както той наранява другите; страхът от мъртвите, на които бе причинил зло и повече не можеше да нарани; страхът от мъртвата му жена, която действително бе по-силна и по-жестока от него и която го унижаваше по хиляди начини, които никой друг, освен него не помнеше.

Но той също така знаеше, че дъщеря му скоро ще бъде тук и той ще може да прехвърли страховете си върху нея; като я накара да се страхува, ще успее да заздрави собствения си кураж, както бе правил безброй пъти в миналото.

Затова той уверено зае мястото си и заповяда мъченията да започнат.

Докато голямото колело скърцаше и кожените ремъци, омотали китките и глезените му, започнаха да се затягат, Мишока усети да го връхлита пристъп на безпомощна паника. Тя се съсредоточи в ставите му — тези малки, дълбоко заровени връзки на костите, обикновено намиращи се в безопасност. Все още нямаше болка. Тялото му просто беше леко разтегнато, сякаш се прозяваше.

Ниският таван бе близо до лицето му. Трептящата светлина на факлите очертаваше жлебовете в камъка и прашните паяжини. В краката си можеше да види горната част на колелото и две големи ръце, които сграбчваха стърчащите ръчки и без никакво усилие ги издърпваха надолу, много бавно, спирайки всеки път за по двайсетина сърцеудара. Обръщайки главата и очите си встрани, можеше да види едрата фигура на херцога — не толкова широка като изобразяващата го кукла, но все пак широка — да седи на резбован дървен стол, а край него стояха двама въоръжени мъже. Тъмните му ръце бяха стиснали топките върху страничните подпори, а покритите му със скъпоценни камъни пръстени проблясваха със скрит огън. Краката му бяха здраво вкопани в земята. Челюстта му бе стисната. Само очите му показваха някакво безпокойство или уязвимост. Те непрестанно се стрелкаха насам-натам — бързо, без да спират, като закрепени на ос очи на кукла.

— Дъщеря ми трябваше да е тук — чу той резкия, глух глас на херцога. — Идете я размърдайте. Не съм й позволил да закъснява.

Един от мъжете излезе забързано.

После болката продължи да настъпва, пронизвайки го на неравни интервали в предмишницата, гърба, коляното, рамото. С усилие Мишока запази спокойното си изражение. Той насочи вниманието си към лицата наоколо, изучавайки ги в детайли, сякаш образуваха картина, като отбелязваше светлите петна на бузите, очите и брадите, и трептящите заедно с пламъците на факлите сенки, които фигурите им хвърляха върху ниските стени.

Тогава тези ниски стени се стопиха и, сякаш разстоянието вече не беше реално, той видя целия широк свят отвъд тях, който никога не бе обхождал: огромните горски простори, ярката кехлибарена пустиня, тюркоазеното море; Езерото на Чудовищата, Града на Плътениците, великолепния Ланкмар, Земята на Осемте Града, Планините на Тролската Стъпка, легендарната Студена Пустош и по някаква случайност — крачещия там едър, червенокос младеж с открито лице, когото някога бе зърнал сред пиратите и по-късно бе разговарял с него, — всички места и хора, които сега вече никога нямаше да види, но показани в прекрасни фини детайли, като изсечени и оцветени от майстор миниатюрист.

С разтърсваща внезапност болката се върна и се увеличи. Пронизванията се превърнаха в непрекъснати иглени бодежи, остро мушкане вътре в тялото му, силни пръсти, пълзящи по ръцете и краката към гръбнака му, разместване в бедрата му. Той отчаяно напрягаше мускулите си срещу тях.

Тогава чу гласа на херцога: „Не толкова бързо. Спри за малко.“ На Мишока му се стори, че долавя нотки на паника в гласа. Той извъртя глава, въпреки спазмите, които му костваше това, и погледна неспокойните очи. Те се мятаха насам-натам като малко махало.

Тогава ненадейно, сякаш и времето вече не бе реално, Мишока видя друга сцена в килията. Херцогът беше там и очите му пак се мятаха наляво-надясно, но беше по-млад и на лицето му бе изписана открита паника и ужас. Близо до него стоеше предизвикателно красива жена в тъмночервена рокля, изрязана ниско по гърдите и с цепки, запълнени с жълта коприна. А върху самата диба, разпъната на мястото на Мишока, лежеше поразяващо хубава, но в момента жално хленчеща девойка, която жената в червено разпитваше, много студено и с голяма настойчивост към детайлите, за любовните й похождения с херцога и опитите й за покушение над нейния, на жената на херцога, живот с помощта на отрова.