Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Тогава, за един миг, докато пламъците на факлите се смалиха и посиняха от напълно реалния вятър, който сякаш духаше през камъните на подземната килия, за един миг, докато инквизиторите и стражите изпускаха оръдията на занаята си, за един незаличим миг на удовлетворена омраза и осъществено отмъщение, Мишока видя силното, квадратно лице на херцог Джанарл да се тресе в неописуем ужас, чертите му се разкривиха като плат, усукан от невидими ръце, а сетне се сгърчиха в израз на поражение и смърт.

Нишката, държаща Мишока, се скъса. Духът му рухна като камък надолу, към подземната стая.

Изпълни го агонизираща болка, но тя обещаваше живот, не смърт. Над него имаше нисък каменен таван. Ръцете върху колелото бяха бели и крехки. Тогава той разбра, че болката е от освобождаването му от дибата.

Бавно Ивриан разхлаби кожените ивици на китките и глезените му. Бавно му помогна да слезе и като го подкрепяше с всички сили, двамата се затътриха през стаята, от която всички бяха избягали в ужас, с изключение на една сгърчена, покрита със скъпоценности фигура в резбован стол. Те поспряха край нея и той изгледа мъртвеца с хладния, доволен, безизразен поглед на котарак. После продължиха напред и нагоре — Ивриан и Сивия Мишелов, — през опустелите от паниката коридори и навън в нощта.

Тихо като привидения, високият и дебелият крадци се измушиха покрай удушения с примка леопард-пазач, през дебелата, отворена с шперц врата на Дженгао, търговеца на скъпоценни камъни, и закрачиха надолу по Паричната Улица през редкия черен нощен смог на Ланкмар, Града на Сто и Четирийсетте Хиляди Пушека.

Трябваше да поемат в източна посока, защото на запад, на кръстовището на Паричната със Сребърната Улица имаше полицейски пост с неподкупни гвардейци, в ризници и шлемове от подсилено желязо, които неуморно дрънчаха с пиките си, а домът на Дженгао нямаше заден вход, нито даже прозорец в дебелите три педи каменни стени, а покривът и подът бяха почти също толкова здрави и без отвори.

Но високият, тесноуст Слевяс, кандидат-майстор крадец, и дебелият, живоок Фисиф, крадец втори клас, повишен в първи за текущата операция, и притежаващ репутация на талант в измамите, ни най-малко не се безпокояха. Всичко вървеше според плана. Всеки от тях носеше в кесията си много по-малка кесийка със скъпоценни камъни — само от най-високо качество, тъй като Дженгао, който в момента дишаше на пресекулки, изпаднал в безсъзнание от получения тежък удар, трябваше да има възможност — дори нещо повече, трябваше да бъде подпомогнат и окуражен да изгради отново бизнеса си, така че да узрее за ново оскубване. Кажи-речи първият закон на Гилдията на Крадците беше никога да не се убива кокошката, снасяща кафяви яйчица с рубинени жълтъци или бели яйчица с диамантени белтъци.

Двамата крадци изпитваха също и облекчение от това, че сега се прибираха с чувство за добре свършена работа право у дома — не при жените си (Аарт да ги пази!) или при родителите и децата си (да не дават всички богове!), а в Дома на Крадците, щабкватира и казарма на всемогъщата Гилдия, която им бе и баща, и майка, въпреки че никоя жена не бе допускана да прекрачи вечно отворения му главен портал на Евтината Улица.

В допълнение изпитваха приятно чувство от мисълта, че макар всеки от тях да бе въоръжен само с полагащия се по устав нож със сребърна дръжка — рядко използвано оръжие, като се изключат някои спорадични вътрешни дуели и разпри, всъщност по-скоро знак за членство в Гилдията, — все пак разполагаха и с извънредно внушителен конвой от трима благонадеждни и смъртоносни главорези, наети за вечерта от Братството на Убийците. Единият се движеше далеч пред тях в ролята на разузнавач, а другите двама далеч отзад като ариергард и главна ударна сила — фактически почти не се виждаха, защото не е особено мъдро такъв конвой да се набива на очи, или поне така мислеше Кровас, Великия Майстор на Гилдията на Крадците.

И ако всичко това не бе достатъчно, за да се почувстват Слевяс и Фисиф сигурни и спокойни, край тях, в сянката на северния бордюр, безшумно танцуваше дребна, уродлива или най-малкото някак едроглава фигура, която би могла да бъде малко кученце, недорасла котка, или извънредно едър плъх. От време на време тя се стрелкаше свойски и дори окуражаващо сред обутите им във филцови пантофи нозе, въпреки че винаги бързо изприпкваше обратно в най-тъмния мрак.

Наистина, влиянието на този последен страж върху спокойствието на двамата не беше съвсем еднозначно. В същия този момент, когато не се бяха отдалечили още и на четирийсетина крачки от дома на Дженгао, Фисиф напрегнато се понадигна на пръсти и изви пухкавите си устни нагоре, за да прошепне в удълженото ухо на Слевяс: