Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Сега за първи път конят й стана неспокоен. Дърпаше се и надаваше тихо, уплашено цвилене, опитвайки се постоянно да обърне, докато тя го пришпорваше към дефилето. Крачката му се забави до ходом. Накрая той отказа да продължи нататък. Ушите му бяха присвити назад и целият трепереше.

Ивриан слезе от него и продължи пеш. Гората беше злокобно тиха, сякаш всички животни и птици — дори и насекомите — си бяха отишли. Мракът пред нея бе почти осезаем, сякаш имаше стена, изградена от черни тухли току отвъд досега й.

Тогава Ивриан забеляза зеленото сияние, отначало смътно и слабо като първия светлик на зората. Постепенно то ставаше по-ярко и започна да трепти, когато разделящата ги преграда от листа изтъня. Внезапно тя се оказа втренчена право в него — плътен, буен, сажделив пламък, който вместо да танцува се виеше. Ако зелена слуз можеше да се превърне в огън, би изглеждала точно така. Той гореше в отвора на недълбока пещера.

След това близо до огъня тя зърна лицето на чирака на Главас Ро, и в този миг агония на ужас и съчувствие прониза мозъка й.

Лицето изглеждаше нечовешко — по-скоро измъчена зелена маска, отколкото нещо живо. Бузите му бяха хлътнали, очите горяха неестествено диви, то беше съвсем бледо и оросено със студена пот, предизвикана от огромно вътрешно усилие. В него имаше голямо страдание, но и голяма мощ — мощта да контролира плътните, виещи се сенки, които се тълпяха край зеления пламък, мощта да подчинява силите на омразата, строени пред него. На равномерни интервали напуканите му устни се раздвижваха, а ръцете и дланите му правеха определени жестове.

На Ивриан й се стори, че чува топлия глас на Главас Ро да повтаря нещо, което някога бе казал на нея и на Мишока. „Никой не може да използва черната магия, без да изкриви душата си до крайност… и да я опетни в тази сделка. Никой не може да причини страдание, без да изтърпи същото. Никой не може да изпрати смърт чрез заклинания и магия, без да премине по самия ръб на гибелната бездна и да пролее от собствената си кръв в нея. Силите, които черната магия пробужда, приличат на двуостри отровни мечове, чиито дръжки са покрити с жила на скорпиони. Само силен мъж със загрубели ръце, в когото омразата и злото са много могъщи, може да ги използва, и то не за дълго.“

В лицето на Мишока Ивриан видя живия пример за тези думи. Стъпка по стъпка тя тръгна към него, без да може да контролира движенията си, сякаш се намираше в кошмар. Усещаше сенчестите създания, все едно си пробиваше път през слоеве паяжина. Приближи се толкова, че можеше да протегне ръка и да го докосне, а той все още не я забелязваше, сякаш духът му се намираше някъде отвъд звездите, борейки се с чернотата там.

Тогава под крака й изпращя съчка и Мишока скочи с ужасяваща бързина, освобождавайки енергията на всичките си изпънати мускули. Грабна меча си и мушна към натрапника. Но когато зеленото острие беше на педя от гърлото на Ивриан, той го отклони с усилие. Втренчи се в нея, устните му бяха изтеглени назад, оголвайки зъбите. Въпреки че бе отклонил меча си, изглежда я разпознаваше само смътно.

В този миг Ивриан бе зашлевена от мощен порив на вятъра откъм зейналата паст на пещерата, странен вятър, носещ сенки. Зеленият огън се смали, изяждайки бързо подхранващите го съчки, и почти изгасна.

После вятърът утихна и плътният мрак се вдигна, за да бъде сменен от бледа сивкава светлина, оповестяваща настъпването на утрото. Огънят от зелен стана жълт. Чиракът на магьосника се олюля и мечът се изплъзна от пръстите му.

— Защо дойде тук? — попита той глухо.

Тя видя колко изтощено бе лицето му от глад и омраза, състоянието на дрехите му свидетелстваше, че е прекарал много нощи на открито в гората, като животно. След това внезапно осъзна, че знае отговора на въпроса му.

— О, Мишок — прошепна тя, — хайде да се махнем от това място. Тук има само ужас. — Той залитна и тя го улови. — Отведи ме със себе си, Мишок.

Той се взря начумерено в очите й.

— Значи не ме мразиш за това, което причиних на баща ти? Или това, което сторих с ученията на Главас Ро? — попита той объркано. — Не се ли страхуваш от мен?

— Аз се страхувам от всичко — прошепна тя, притискайки се към него. — Да, страхувам се от теб, много се страхувам. Но мога да се отуча от този страх. О, Мишок, ще ме отведеш ли… в Ланкмар или на Края на Земята?

Той я хвана за раменете.

— Мечтал съм си за това — рече той бавно. — Но ти…

— Чирако на Главас Ро! — прогърмя суров триумфиращ глас. — Арестувам те в името на херцог Джанарл за прилагане на магия върху тялото на херцога!