Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Мъченията на баща ми…? Мишок, Мишок, изслушай ме. Искам да те питам не само за ученията на Главас Ро. Искам да те питам за самия Главас Ро. Баща ми ми намекна, че той е познавал моята майка и че може би той е истинският ми баща.

Този път настъпи пауза преди подигравателния смях, но когато той накрая се разнесе, беше двойно по-силен.

— Добре, прекрасно, чудесно! Доставя ми удоволствие да си мисля, че старият белобрадко се е наслаждавал на живота, преди да стане толкова мъдър-мъдър-мъдър. От сърце се надявам наистина да е отъркалял майка ти. Това би обяснило неговото благородство. Където има толкова любов — за всяка живинка, родена някога, — преди това трябва да е имало похот и грях. От тази среща — и всичкото зло на твоята майка — е пораснала бялата му магия. Вярно е! Грях и бяла магия ръка за ръка — значи боговете не са лъгали! Което ще рече, че ти си дъщерята на Главас Ро, предала истинския си баща на зловещата му смърт.

А след това лицето му изчезна и листата ограждаха само празна дупка. Тя се втурна слепешком в гората след него, викайки „Мишок! Мишок!“, като се опитваше да следва отдалечаващия се смях. Но той заглъхна и тя забеляза, че се намира в сумрачна падина, и започна да осъзнава колко злобно звучеше смехът на чирака, сякаш осмиваше смъртта на цялата любов или дори това, че тя никога не се е родила. След това паниката я завладя и Ивриан побягна назад през шубраците, калиновите храсти дърпаха дрехите й и клонките дращеха бузите й, докато не стигна отново до сечището и не препусна в галоп през сгъстяващия се мрак, нападната от хиляди страхове, а сърцето й се свиваше от мисълта, че на целия широк свят няма нито един човек, който да не я мрази и презира.

Когато стигна до крепостта, тя сякаш надвисна над нея като грозно чудовище с назъбен гребен, а докато минаваше през големия портал, й се струваше, че чудовището я поглъща навеки.

По здрачаване на седмия ден, докато вечерята се сервираше в голямата банкетна зала, изпълнена с гръмогласен говор, примесен с хрущенето на застлалата пода тръстика и дрънченето на сребърни чинии, Джанарл нададе приглушен вик на болка и притисна длан към сърцето си.

— Няма нищо — каза той миг по-късно на човека с мършаво лице, който седеше до него. — Дайте ми бокал вино! Това ще го накара да се укроти.

Но той продължаваше да изглежда бледен и неспокоен и яде малко от месото, поднесено на големи, димящи резени. Очите му продължиха да блуждаят по масата и накрая се спряха на дъщеря му.

— Стига си ме зяпала така мрачно, момиче! — извика той. — Човек ще си помисли, че си ми отровила виното и чакаш да видиш как по мен избиват зелени петна. Или може би червени с черно по края.

Това предизвика силен взрив на смях, което изглежда се понрави на херцога, тъй като той откъсна крилцето на една птица и го заръфа лакомо. В следващия миг обаче нададе нов внезапен вик на болка, по-силен от първия, надигна се на крака, задращи конвулсивно по гърдите си, а след това се тръшна върху масата, където остана да лежи, стенейки и гърчейки се от болка.

— Херцогът е болен — обяви мъжът с мършавото лице доста ненужно, а и много злокобно, като се надвеси над него. — Отнесете го в леглото. Някой да му разтегне ризата. Той се задъхва.

Тревожен шепот премина по цялата маса. Когато отвориха голямата порта към личните покои на херцога, силен порив на мразовит вятър накара пламъците на факлите да затрептят и да посинеят, така че сенки се струпаха в залата. След това една факла лумна в ярко бяло, като звезда, осветявайки едно момичешко лице. Ивриан усети как останалите се отдръпват от нея, хвърляйки й подозрителни погледи и мърморейки, сякаш бяха сигурни, че има нещо вярно в шегата на херцога. Тя не вдигна очи. След малко някой дойде и й съобщи, че херцогът е заповядал да се яви при него. Без да каже и дума, тя се изправи и го последва.

Лицето на херцога бе сиво и набраздено от болка, но той се владееше, въпреки че при всяко поемане на дъх ръката му се вкопчваше конвулсивно в ръба на леглото, докато кокалчетата му не заприличат на бели камъчета. Той беше повдигнат с помощта на възглавници, а плътно около раменете му беше затъкната обшита с кожа мантия. Около леглото горяха дългокраки мангали, но въпреки всичко той се тресеше конвулсивно.

— Ела тук, момиче — заповяда той с тих, измъчен глас, който изсъска през разтеглените му устни. — Ти знаеш какво се е случило. Сърцето ме боли, сякаш под него гори огън, а кожата ми е скована в лед. Усещам бодежи в ставите, като че ли дълги игли ги пронизват от край до край. Това е магьосническо дело.