Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Да надуем ловния рог за тази глутница! Да ги пратим по петите на Джанарл!

Дълбоко в мозъка му зло гласче започна да нашепва: „Херцогът трябва да умре. Херцогът трябва да умре.“ И той знаеше, че ще чува това гласче непрестанно, докато волята му не бъде осъществена.

Мишока тежко се оттласна нагоре, усещайки пробождащата го болка, която говореше за счупени ребра; зачуди се как ли е успял да стигне толкова далеч. Скърцайки със зъби, се запрепъва през сечището. Докато се добере отново до прикритието на дърветата, болката го бе смъкнала на четири крака. Той попълзя още малко, после припадна.

Привечер на третия ден след лова Ивриан се изниза крадешком от стаята си в кулата, нареди на тъпо хилещия се коняр да й доведе коня и препусна през долината. Пресече поточето и пое нагоре по отсрещния хълм, докато стигна до скритата сред скалите къщурка на Главас Ро. Разрушението, което се разкри пред очите й, придаде още по-нещастно изражение на изпънатото й, бледо лице. Тя слезе от коня и се приближи до обгорелите руини, треперейки от мисълта, че може да се натъкне на тялото на Главас Ро. Но то не беше там. Тя забеляза, че пепелта е разровена, сякаш някой е тършувал в нея, търсейки предмети, които евентуално биха могли да избегнат пламъците. Цареше дълбока тишина.

Една неравност на земята отвън, откъм страната на сечището улови погледа й и тя се запъти нататък. Това беше скорошен гроб, а върху него вместо надгробна плоча стоеше, обграден със сиви камъчета, малък, плосък зелен камък със странни гравюри на повърхността.

Внезапен тих звук откъм гората я накара да потрепери и тя осъзна, че ужасно се страхува, само че до този миг мъката й е надделявала над ужаса. Тя вдигна поглед и нададе сподавен вик, защото едно лице се взираше в нея през отвор в листака. Това беше диво лице, покрито с мръсотия и следи от трева, нацапано тук-там със стари петна засъхнала кръв и с набола тъмна брада. След това тя го позна.

— Мишок — извика тя неуверено.

Едва разпозна отговорилия й глас.

— Значи си се върнала, за да злорадстваш над разрухата, причинена от твоето предателство.

— Не, Мишок, не! — изплака тя. — Не съм искала да стане така. Трябва да ми повярваш.

— Лъжкиня! Именно хората на баща ти са го убили и са подпалили къщата му.

— Но аз не мислех, че ще го сторят!

— Не си мислела, че ще го сторят — сякаш това е някакво извинение. Толкова се страхуваш от баща си, че би му казала всичко. Ти живееш в страх.

— Невинаги, Мишок. Накрая аз убих глигана.

— Толкова по-зле — да убиеш звяра, пратен от боговете, за да погуби баща ти.

— Но аз наистина никога не бях убивала глиган. Само се хвалех, когато казвах, че съм… мислех, че ме харесваш храбра. Нямам спомен как съм го убила. Просто нещо затъмни разума ми. Мисля, че умрялата ми майка е влязла в мен и е насочила копието.

— Лъжеш и мажеш! Но аз ще изменя леко преценката си: ти живееш в страх, освен когато баща ти не ти влива кураж с камшика. Трябваше да го разбера и да предупредя Главас Ро за теб. Но очите ми бяха замъглени от блянове.

— Ти ме наричаше Мишленце — каза тя съвсем тихичко.

— Да, играехме си на мишки и забравихме, че котките са истински. А после, докато ме нямаше, един обикновен пердах те уплаши достатъчно, за да издадеш Главас Ро на баща си!

— Мишок, не ме укорявай — хлипаше Ивриан. — Зная, че животът ми не е нищо друго, освен страх. Още от дете баща ми се опитва да ми набие вярата, че жестокостта и омразата управляват вселената. Той ме мъчеше и изтезаваше. Нямаше към кой друг да се обърна, докато не открих Главас Ро и не научих, че във вселената съществуват и съчувствие, и обич, които са по-силни дори от смъртта и привидната омраза. Но сега Главас Ро е мъртъв и аз съм по-уплашена и самотна от всякога. Нуждая се от помощта ти, Мишок. Ти си учил при Главас Ро. Познаваш неговите учения. Помогни ми.

Той й се присмя.

— Да, та после да ме предадеш, така ли? Да ме бият отново, докато ти гледаш? Да ти слушам сладкото лъжливо гласче, докато ловците на баща ти се прокрадват към мен? Не, имам други планове.

— Планове ли? — запита тя. Гласът й бе тревожен. — Мишок, животът ти е в опасност, докато се спотайваш тук. Хората на баща ми са се заклели да те убият още щом те зърнат. Казвам ти, ще умра, ако те заловят. Не се бави, а изчезвай оттук. Само ми кажи преди това, че не ме мразиш. — И тя пристъпи към него.

Той отново й се присмя.

— Ти не си достойна за омразата ми — разнесоха се жилещите думи. — Чувствам единствено презрение към боязливата ти слабост. Главас Ро говореше прекалено много за обич. Във вселената има омраза, която е по-силна дори от обичта, и е време да я накарам да поработи за мен. Не се приближавай повече! Нямам намерение да ти разкривам плановете си или новите си скривалища. Но ще ти кажа следното, и чуй ме внимателно. След седем дни започват мъченията на баща ти.