Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Той сведе глава… и зърна леко полегналата върху полюшващите се тревни стъбълца плетена зелена ръкавичка. Грабна я и като порови в туниката си, измъкна втора — нашарена с тъмни петна и избеляла от пот — и ги поднесе една към друга. Те бяха еднакви.

Устните му се извиха назад, оголвайки зъбите, а взорът му се насочи отново към далечната крепост. След това той отмести дебел кръг изсъхнала кора от дънера, на който се бе подпрял, и пъхна ръката си до рамото в появилия се отвор. Докато вършеше това с бавна и напрегната механичност, в ума му изникнаха думите, които Главас Ро бе произнесъл с усмивка веднъж, докато се хранеха с рядка каша.

— Мишок — бе казал магът, а отблясъците на огъня играеха по късата му бяла брада, — когато се взираш така и ноздрите ти се издуват, приличаш прекалено много на котарак, и това ме кара да се съмнявам дали някога ще бъдеш пазител на истината. Ти си общо взето послушен ученик, но тайничко предпочиташ мечовете пред жезлите. Изкушен си повече от горещите устни на черната магия, отколкото от целомъдрените тънки пръсти на бялата, независимо на колко хубавко мишленце принадлежат последните — не, не отричай! Привлечен си повече от измамните извивки на левия път, отколкото от правия, стръмен друм на десния. Опасявам се, че в края на краищата няма да станеш мишок, а мишелов. И няма да си бял, а сив — е, все пак това е по-добре, отколкото черен. А сега измий тези паници и върви да подъхаш около час на новопоникналия малариен храст, защото нощта е мразовита, и не забравяй да говориш учтиво с трънката.

Припомнените думи избледняха, но не изчезнаха, докато Мишока измъкваше от дупката кожен колан, позеленял от плесен, със закачена на него плесенясала ножница. От нея той извади тънък бронзов меч, по-голямата част от метала на който беше зеленясал, държейки го за обвитата с кожена лента ръкохватка. Очите му се разшириха, но зениците си останаха колкото върха на топлийка, а лицето му приличаше все повече на маска, докато той държеше бледозеленото, обрамчено в кафяво острие срещу червения полукръг на изгряващото слънце.

От другия край на долината смътно долетя високият, чист, звънлив звук на ловджийски рог, призоваващ мъжете на лов.

Мишока рязко закрачи надолу по склона, насочвайки се към следите от копитата. Движеше се с широка, забързана крачка и малко сковано, като че ли бе пиян, а на кръста му се полюляваше плесенясалият портупей.

Тъмна четирикрака фигура се стрелна през нашарената със слънчеви петна горска поляна, привеждайки храсталаците с широката си, ниска гръд и газейки ги с тесните си раздвоени копита. Изотзад прозвучаха звуците на рог и груби мъжки викове. В далечния край на поляната глиганът се обърна. Дъхът свиреше през ноздрите му и той се олюляваше. После полуизцъклените му малки очички се спряха на фигурата на мъж върху кон. Той се обърна към него и някаква игра на светлината накара козината му да почернее. После нападна. Но преди ужасните, закривени нагоре глиги да открият плът, в която да се забият, едно копие с тежък връх се изви и прониза буцата между плешките му, той рухна назад, а кръвта му оплиска зеленината.

Ловци, облечени в кафяво и зелено, се появиха на поляната, някои обкръжиха падналия глиган със стена от насочени копия, други забързаха към мъжа върху коня. Той носеше богати одежди в жълто и кафяво. Изсмя се, подхвърли на един от ловците си окървавеното копие и пое от друг обкованата със сребро кожена манерка за вино.

Втори ездач се появи на поляната и малките, жълти очички на херцога потъмняха под рошавите му вежди. Той отпи дълбока глътка и изтри устни с опакото на ръкава си. Ловците предпазливо стесняваха стената от копия около глигана, който лежеше неподвижно, но с глава, повдигната на около пръст разстояние от тревата, и единствено очите му се стрелкаха насам-натам, а от плешката му на тласъци бликаше ярка кръв. Стената от копия тъкмо щеше да се затвори, когато Джанарл махна на ловците да спрат.

— Ивриан! — извика грубо той на новодошлата. — Ти имаше две възможности да довършиш глигана, но все се отдръпваше уплашено. Проклетата ти мъртва майка досега щеше да е нарязала сърцето му на тънки парченца и да го е опитала сурово.

Дъщеря му се взираше жално в него. Тя бе облечена като ловците и яздеше коня по мъжки, носеше меч на кръста и копие в ръка, но това само я караше да изглежда още по-слабичка и крехка.

— Ти си една мекушава, пъзлива маголюбка — продължи Джанарл. — Отвратителната ти майка щеше да се изправи срещу глигана без кон и щеше да се смее, когато кръвта му опръска лицето й. Виж, сега глиганът е повален. Не може да те нарани. Забий копието си в него, веднага! Заповядвам ти!