Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Сграбчи юздите. Те изгориха пръстите му като замръзнало желязо. Не можеше да ги помръдне. Ледената паяжина отпред бе впримчила конете. Те бяха част от нея — големи статуи, затворени в още по-голям кристал. Единият стоеше на четири крака, другият се бе надигнал на два. Стените на ледената утроба се затваряха. „Съществува магически студ, който може да те последва…“

Първата ракета изрева, след това втората. Той усети топлината им. Чу разтърсващ звън, когато те удариха мишените си нагоре по склона.

Юздите се раздвижиха, изплющяха по гърбовете на конете. Разнесе се трясък като от стъкло, когато животните се хвърлиха напред. Фафрд приведе глава и държейки юздите в лявата си ръка, протегна дясната и дръпна Влана надолу върху седалката. Леденото й наметало иззвънтя оглушително и изчезна. Четири, пет…

Светът около тях се изпълни с дрънчене, когато конете и шейната се втурнаха през ледената паяжина. Кристалите се сипеха отгоре му и отскачаха от присвитата му глава. Дрънченето отслабна. Седем, осем…

Ледените окови се скъсаха. Копитата загърмяха. Повя силен северен вятър, слагайки край на дните на затишие. Небето отпред бе леко порозовяло от напъпващата зора. Отзад бе бледочервено от горящите борови иглички, подпалени от ракетите. На Фафрд му се стори, че северният вятър донася рев на пламъци.

Той извика:

— Гнампф Нар, Млърг Нар, великия Кварх Нар — ще ги видим всичките! Всички градове на Гористата Земя! Цялата Земя на Осемте Града.

До него Влана се размърда затоплена в прегръдките му и поде неговия вик:

— Сарийнмар, Илтмар, Ланкмар! Всички градове на юга! Куармал! Хорбориксен! Тънковърхият Тисилинилит! Надигащата се Земя.

На Фафрд му се стори, че образите на всички тези незнайни градове и места изпълват просветляващия хоризонт.

— Пътуване, любов, приключения, светът! — извика той, притискайки Влана към себе си с дясната ръка, докато лявата плющеше с юздите по конските гърбове.

Почуди се защо ли, след като въображението му пламтеше буйно като каньона зад тях, сърцето му все още е толкова студено.

Три неща предупредиха чирака на магьосника, че нещо не е наред: първо, дълбоко отпечатаните следи от подковани копита по горския път — той ги усети с ботушите си, преди да се наведе и да ги опипа в тъмното; второ, зловещото бръмчене на пчела, за която не бе естествено да е навън нощем; и последно, лекият ароматен дъх на изгоряло. Мишока се втурна напред, избягвайки пъновете и прескачайки изкривените коренища по памет и благодарение на някакъв прилепов усет за отразения шепот на звуците. Сивите гамаши, туниката, островърхата шапка и веещото се наметало караха слабичкия, измършавял от аскетизъм младеж да прилича на носеща се сянка.

Екзалтацията, която Мишока бе изпитвал от успешния завършек на дългата си задача и триумфалното завръщане при своя учител-чародей Главас Ро, сега се изпари от главата му, отстъпвайки място на страх, който той не се осмеляваше да допусне в мислите си. Да се случи нещо лошо на великия маг, чийто чирак беше той?… „Моят Сив Мишок, все още колебаещ се в своята вярност между бялата и черната магия“, беше казал веднъж Главас Ро… Не, беше немислимо някой да причини зло на тази величава личност, изпълнена с мъдрост и духовна мощ. Великият чародей… (имаше нещо истерично в начина, по който Мишока наблягаше на думата „велик“, тъй като за другите Главас Ро беше просто посредствен магьосник и с нищо не превъзхождаше някой минголски некромант с неговото петнисто куче-ясновидец или дрипав фокусник от Куармал)… великият чародей, както и домът му, бяха защитени от силни магии, които никой злонамерен външен човек не би могъл да преодолее — дори (сърцето на Мишока пропусна един удар) върховният повелител на тези гори, херцог Джанарл, който мразеше всяка магия, и най-вече бялата.

И все пак сега миризмата на изгоряло беше по-силна, а ниската къщурка на Главас Ро бе построена от смолисто дърво.

От главата на Мишока бе излетял дори образът на едно момичешко лице, постоянно уплашено, но все пак сладко — това на дъщерята на херцог Джанарл, Ивриан, която тайно идваше да се учи при Главас Ро, фигуративно казано пиейки млякото на бялата му мъдрост рамо до рамо с Мишока. Всъщност, те насаме бяха започнали да се наричат Мишоче и Мишленце, а Мишока носеше под туниката си плетена зелена ръкавичка, която си беше изпросил от Ивриан, когато потегляше на задачата си, сякаш беше облечен в бляскави доспехи и въоръжен до зъби рицар, а не обикновен магьоснически чирак.