Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

Докато Мишока стигне голото било на хълма, вече дишаше тежко, но не от усилие.

Оттам просветляващата зора разкри пред него утъпканата от копита градина с вълшебни билки, прекатурения сламен кошер и почернялата от сажди гладка повърхност на огромния гранитен блок, под който се гушеше къщурката на магьосника.

Но дори да не беше светлината на зората, той пак щеше да види сгърчените от огъня греди, проядените от пламъците подпори, по които мъждукаха червени въгленчета, и призрачния зелен пламък на местата, където все още гореше някаква вълшебна мас. Щеше да подуши смесицата от миризми на изгорели лекове и балсами и ужасяващо апетитния кухненски аромат на опърлена плът.

Цялото му слабичко тяло потръпна. После, като ловджийско куче, уловило следа, той се стрелна напред.

Магьосникът лежеше непосредствено зад изкорубената врата. Беше в същото състояние като дома си: скелетът му бе оголен и почернял, безценните сокове и телесни субстанции бяха изврели, изгорели, унищожени завинаги или се бяха издигнали като дим нагоре към някакъв студен ад отвъд луната.

Отвред се носеше тихото, тъжно бръмчене на пчелите, оплакващи загубения си дом.

Обзети от ужас спомени се втурнаха през ума на Мишока: тези сбръчкани устни, тихо напяващи заклинания, тези овъглени пръсти, сочещи звездите или галещи някое горско животинче.

Треперещ, Мишока извади от кожената кесийка на колана си плосък зелен камък, от едната страна на който бяха гравирани дълбоки чуждоземни йероглифи, а от другата — бронирано членестоного чудовище, приличащо на гигантска мравка, което газеше сред миниатюрни бягащи човешки фигурки. Този камък бе целта на задачата, поставена му от Главас Ро. Заради него той бе прекосил със сал Езерата на Жалбите, бе се скитал из подножията на Планините на Глада, криейки се от грабителски отряд червенобради пирати, бе изиграл група селяни-рибари, беше ласкал и ухажвал една стара миризлива вещица, бе ограбил племенна гробница и се бе изплъзнал от хрътките, пуснати по следата му. Това, че се бе сдобил със зеления камък, без да пролее кръв, означаваше, че е преодолял още една степен от чирачеството си. Сега той се взираше безизразно в древните черти на камъка и после, овладявайки треперенето си, го положи внимателно върху почернялата длан на своя учител. Докато се навеждаше, осъзна, че ходилата му парят болезнено, а ботушите му са започнали да пушат леко по ръбовете, но въпреки това не забърза стъпките си, докато се отдалечаваше.

Вече бе по-светло и той можеше да забележи по-дребните неща, като мравуняка край прага. Учителят бе изучавал облечените в черна броня създания също толкова съсредоточено, както и техните братовчедки — пчелите. Сега мравунякът бе дълбоко хлътнал, смачкан от тежък ботуш, а в отпечатъка личеше полукръг от ямки, направени от шиповете… и все пак нещо се движеше. Взирайки се по-внимателно, Мишока забеляза мъничък, осакатен от огъня войник, драпащ по песъчинките. Спомни си за чудовището върху зеления камък и сви рамене при тази безцелна мисъл.

Той прекоси сечището, минавайки сред скърбящите пчели, натам, където блед светлик се процеждаше между стволовете на дърветата, и не след дълго стоеше, положил ръце върху чепат дънер, на мястото, където склонът се скосяваше рязко. В обраслата с дървета долина пред него се виеше змия от млечнобяла мъгла, показваща пътя на потока, лъкатушещ през нея. Въздухът бе натежал от разнасящия се като пушек мрак. Хоризонтът вдясно бе обрамчен в червено от изгряващото слънце. Отвъд него, Мишока знаеше, лежаха още гори, а зад тях — безкрайните житни поля и блата на Ланкмар, а още по-нататък — древният център на света, самият град Ланкмар, който Мишока никога не бе виждал, но чийто Сюзерен властваше на теория дори тук.

А съвсем наблизо, окъпана в червенината на изгряващото слънце, бе струпана купчина кули с назъбени върхове — твърдината на херцог Джанарл. Предпазливо оживление се появи върху приличното на маска лице на Мишока. Той си мислеше за отпечатъка с шиповете, за разровената трева, за следите от конски копита, водещи надолу по този склон. Всичко сочеше към магоненавистника Джанарл като извършител на зверството там отзад, с изключение на това, че Мишока, който все още смяташе способностите на учителя си за ненадминати, не разбираше как херцогът си е проправил път през заклинанията, достатъчно силни, за да объркат и най-опитния горянин, които бяха защитавали обиталището на Главас Ро в продължение на много години.