Фриц Лейбер - Мечове и черна магия

— Е, изглежда наистина съм бил — отбеляза Фафрд тихо, оглеждайки за трети път разпръснатите трупове. Отвърза ските си. После, като се разтъпка, коленичи край Хрингорл, извади кинжала от окото му и го избърса в кожите на мъртвеца.

Влана продължи:

— А аз се боя от смъртта повече, отколкото се отвращавам от Хрингорл! Да, с готовност бих избягала с него, ако по този начин се отдалечавам от смъртта.

— Този път Хрингорл бе поел в грешната посока — отбеляза Фафрд, претегляйки кинжала в ръка. Бе добре балансиран за пробождане и хвърляне.

Влана каза:

— Сега, разбира се, аз съм твоя. С готовност и с радост — отново ако искаш, вярвай. В случай че ме задържиш. Може би все още смяташ, че съм се опитвала да те убия.

Фафрд се обърна към нея и й подхвърли кинжала.

— Дръж — каза той. Тя го хвана.

Той се изсмя и рече:

— Не, една танцьорка, която преди това е била крадла, би трябвало да е изключително умела в хвърлянето на нож. А и се съмнявам, че Хрингорл е бил пронизан в окото чак до мозъка по случайност. Все още ли имаш намерение да отмъщаваш на Гилдията на Крадците?

— Да — отвърна тя.

Фафрд каза:

— Жените са ужасни. Искам да кажа, не по-малко ужасни от мъжете. О, има ли някой или някоя на този огромен свят, в чиито вени да не тече нищо друго, освен ледена вода?

И той се изсмя отново, още по-високо, сякаш знаеше, че на този въпрос не може да има отговор. След това избърса меча си в кожите на Хрингорл, мушна го в ножницата и без да поглежда към Влана, закрачи покрай нея и тихите коне към купчината храсти и продължи с избутването им встрани. Те бяха замръзнали един за друг и той трябваше да ги дърпа и извива, за да ги освободи, влагайки в борбата си с тях повече усилия, отколкото си спомняше да се е налагало на Великс.

Влана не го гледаше, дори когато мина покрай нея. Тя се взираше право нагоре по склона с криволичещите по него следи от ски, водещи към черната паст на тунела на Стария Път. Бледият й взор не бе насочен към Харакс и Хрей, нито към входа на тунела. Той се издигна по-високо.

Чуваше се неспирно тихо звънтене.

После се разнесе дрънчене на кристали и Фафрд изтръгна и захвърли встрани последния натежал от лед храст.

Той погледна надолу по пътя, водещ на юг. Към цивилизацията, каквато и да беше стойността й сега.

Този път също представляваше тунел между покрити със сняг борове.

И на лунната светлина се виждаше, че той е изпълнен с паяжина от кристали, която сякаш продължаваше безкрайно, нишки от лед, проточващи се от вейка на вейка и от клон на клон и губещи се в ледените дълбини между дърветата.

Фафрд си спомни думите на майка си: „Съществува магически студ, който може да те последва навсякъде из Неуон. Където ледът е бил веднъж, магията може да го прати отново. Баща ти сега горчиво съжалява…“

Той си помисли за големия бял паяк, предящ ледената си мрежа около кръстопътя.

Спомни си лицето на Мор, до това на Мара, на върха на пропастта, от другата страна на големия скок.

Зачуди се какъв ли напев се носи сега в Женската Палатка и дали Мара също напява. Незнайно защо си мислеше, че не.

Влана извика тихо:

— Жените наистина са ужасни. Виж. Виж. Виж!

В този миг конят на Хрингорл изцвили силно. Разнесе се тропот на копита, щом той се втурна нагоре по Стария Път.

Миг по-късно конете на Великс се надигнаха с цвилене на задните си крака.

Фафрд потупа врата на близкия кон с опакото на ръката си. След това погледна към малкото, триъгълно лице с големи очи на Влана, което приличаше на бяла маска, и проследи погледа й.

По склона, водещ към Стария Път, растяха половин дузина ефирни фигури, високи като дървета. Приличаха на закачулени жени. Ставаха все по-плътни, докато Фафрд ги наблюдаваше.

Той се присви ужасено. Това движение притисна торбата му между корема и бедрата. Той усети лека топлина.

Скочи и се хвърли назад, откъдето бе дошъл. Отметна насмоленото покривало от задната част на шейната. Награби една по една осемте оставащи ракети и забоде опашките им в снега, насочвайки ги към огромните, сгъстяващи се ледени фигури.

След това бръкна в торбата си, извади гърненцето с въглени, отмота капака му, изтърси сивата пепел, после с друсане изтърколи червените въгленчета в единия му край и бързо ги поднесе към фитилите на ракетите.

Груповото им съскане изпълни ушите му. Той се метна в шейната.

Влана не помръдна, когато той я забърса. Но иззвънтя. Сякаш бе навлякла полупрозрачно наметало от ледени кристали, което я задържаше на мястото й. Отразена лунна светлина сияеше безжизнено в кристалите. Той почувства, че това сияние ще се раздвижи само ако луната го стори.